Близкото дърво се изтръгна от земята и с трясък се катурна на шосето само на три-четири стъпки зад момчетата. Останалите се срутиха зад него. Лъскавите им корени се вееха като коси.
— Ти ми спаси живота — каза Ричард. Отново плачеше, но повече от слабост, изтощение и ужас, отколкото от страх.
— Отсега нататък, добри ми приятелю, ще пътуваш на конче — задъхан заяви Джек и се наведе, за да помогне на Ричард да се качи.
4.
— Трябваше да ти кажа — прошепна Ричард. Лицето му пламтеше досами врата на Джек, устата му изгаряше ухото му. — Не искам да ме мразиш, но няма да те обвинявам, ако го сториш, наистина няма. Знам, че трябваше да ти кажа. — Той сякаш изобщо не тежеше, от него като че ли бе останала само кожата.
— За кое? — Джек го намести на гърба си и отново му се стори, че носи само някаква празна обвивка. — За човека, който идваше при баща ми… за лагера „Рединис“… и за дрешника. — Привидно кухото тяло на Ричард трепереше. — Трябваше да ти кажа. Но не можех да го кажа дори на себе си. — Горещият му дъх изгаряше ухото на Джек, който си помисли: „Талисманът прави това с него. — След секунда се поправи. — Не, не талисманът, а черният хотел.“
Двете лимузини, паркирали на отсрещния хълм, бяха изчезнали от погледа им по време на борбата с дърветата, но хотелът продължаваше да се извисява срещу тях и да става по-голям при всяка следваща крачка. Кльощавата гола жена, друга от жертвите на хотела, все още изпълняваше бавния си луд танц пред редицата пусти магазини. Малките червени пламъчета трептяха, примигваха, танцуваха в смрачения въздух. Времето сякаш бе подменено (и вече не съществуваха сутрини, следобеди или нощи), изместено от астрономическата версия на Прокълнатите земи. Хотел „Азенкур“ наистина изглеждаше направен от камък, макар Джек да знаеше, че не е. Дървото сякаш се беше калцирало и сбило, сякаш бе почернявало от само себе си отвътре навън. Месинговите ветропоказатели — вълк и врана, и змия, и някаква кръгла и тайнствена, непозната на Джек фигура — се въртяха като че ли за да опровергаят вятъра. Някои от прозорците предупреждаващо просветваха срещу Джек, но това може би бяха просто отражения на някое от червените блещукащи пламъчета. Той все още не виждаше подножието на хълма и партера на „Азенкур“ и нямаше да може да ги съзре преди да премине покрай книжарницата, сладкарницата и останалите магазини, спасили се от огъня. Къде ли беше Морган Слоут?
Къде всъщност беше проклетият организационен комитет? Джек още по-здраво хвана клечестите крака на Ричард, отново чу талисманът да го вика и усети прилив на нови сили.
— Моля те, недей да ме мразиш, просто не можех… — Гласът на Ричард се скъса.
„Язон, ела! Сега! Ела сега!“
Хванал тънките крака на Ричард, Джек закрачи надолу през опустошената от огъня зона, където някога бе имало толкова много къщи. Нахлулите от Териториите дървета, разположили се в развалините като на своя собствена трапеза, шушнеха и шаваха, но бяха твърде далеч, за да го притеснят.
Жената в средата на пустата, покрита с боклуци улица бавно се завъртя — усети, че момчетата се приближават към нея. Заряза сложното упражнение, отпусна ръце, свали протегнатия си крак и като закована застана до мъртвото куче, втренчила взор в Джек, който натоварен слизаше по хълма. За миг това кльощаво тяло с щръкнала оранжева коса и също толкова крещящооранжево лице му се стори като мираж, като странна халюцинация. Бе твърде неправдоподобно, за да бъде истинско. После жената-скелет сковано хукна през улицата и се мушна в един от безименните магазини. Джек се ухили, без да разбира, че го прави, изненадващо завладян от странно чувство на триумф и от още нещо, което би могъл да опише единствено като сила на въоръжен срещу всичко човек.
— Наистина ли можеш да влезеш там? — изпъшка Ричард.
— Точно сега мога да направя всичко!
Той би могъл да носи Ричард през целия път чак до Илиной, ако огромното пеещо нещо, затворено в хотела, му наредеше да го направи. И Джек отново изпита онова чувство за приближаващ край и си помисли: „Тук е толкова тъмно, понеже на това място са наблъскани всички светове, притиснати са един в друг като тройно експониране върху лента.“
5.
Усети хората от Пойнт Венути преди да ги види. Нямаше да го нападнат — Джек знаеше това с абсолютна сигурност, откакто лудата жена бе избягала в един от пустите магазини. Те го наблюдаваха. Надзъртаха към него изпод веранди, през огради, от дъното на празни стаи, но той не би могъл да каже дали със страх, дали с ярост или с чувство на немощ и безсилие.