Ричард бе заспал или припаднал върху гърба му и дъхът му излизаше на горещи, накъсани изпуфтявания.
Джек заобиколи трупа на кучето и погледна към дупката, където навремето сигурно се бе намирала витрината на книжарницата „Опасна планета“. Отначало забеляза само невероятна кочина от безразборно разхвърляни употребявани спринцовки, които покриваха пода и разпилените тук-там купчинки книги. Високите етажерки покрай стените бяха празни като прозевки. След това някакво конвулсивно движение в дъното на помещението привлече погледа му и той различи в мрачината две бледи фигури — с бради и високи голи тела с изпъкнали като въжета сухожилия. Бялото на четири луди очи проблесна срещу него. Единият от голите мъже беше само с една ръка и се хилеше. Членът му се вееше пред него като дебела бледа бухалка. Джек реши, че не е възможно наистина да е видял такова нещо. Къде бе другата ръка на човека? Отново погледна и този път съзря само плетеница от кльощави бели крайници.
Не изви глава към който и да било от другите магазини, но докато минаваше покрай тях, неспирно го следяха очи.
Скоро стигна до малките двуетажни къщи. На една от стените изпъкваше наклоненият надпис: „Сега ти си мъртъв.“ Той се зарече да не поглежда в прозорците, просто не можеше.
Оранжеви лица под оранжеви коси се поклащаха зад един от тях.
— Бебенце — прошепна от следващата къща някаква жена. — Сладко бебенце Язон.
Този път не издържа и погледна. „Сега ти си мъртъв.“ Жената почти бе долепила лице до малкия счупен прозорец, въртеше с пръсти халките, промушени през зърната на гърдите й, и му се усмихваше с изкривена уста. Джек се втренчи в блуждаещите й очи и тя отпусна ръце и колебливо отстъпи назад. Веригата се разлюля между гърдите й.
Очи го наблюдаваха от тъмни стаи, от пролуки между тарабите, от ниските ниши под верандите.
Хотелът продължаваше да се издига застрашително, но вече не точно отпред. Пътят сигурно бе направил лек завой, понеже сега „Азенкур“ определено се падаше от лявата му страна. И дали той наистина бе толкова внушителен, колкото му се струваше? Частта от Язон в него или самият Язон погледна през очите на Джек и видя, че черният хотел наистина е голям, но в никакъв случай невероятно грамаден.
„Ела! Имам нужда от теб! Веднага ела! — пропя талисманът. — Ти си прав. Не е толкова грамаден, колкото му се иска да вярваш, че е!“
На последната гърбица на пътя той спря и погледна надолу. Там бяха, вярно. Всички. Черният хотел също беше там — целият. Главната улица се спускаше към плажа, който представляваше ивица бял пясък, прорязвана от високи скали, щръкнали като обезцветени зъби. „Азенкур“ се издигаше малко вляво от него, защитен откъм океана от масивен каменен вълнолом, който се простираше доста навътре във водата. Пред хотела, подредени в редица, чакаха дузина дълги черни лимузини — някои прашни, други лъщящи като огледало. Моторите им работеха. Струйки белезникави отработени газове — ниски, по-бели от въздуха облачета — се разнасяха от повечето от колите. Хора в черни костюми на агенти от ФБР патрулираха покрай оградата, вдигнали ръце пред очите си. Джек видя две червени светлини да лумват пред лицето на един от тях и инстинктивно се скри зад най-близката къща, още преди да осъзнае, че мъжете държат бинокли.
За секунда-две сигурно бе изглеждал като мишена — нали беше стърчал прав като колец на фона на небето. Разбираше, че моментната небрежност може веднага да доведе до залавянето му. Въздъхна дълбоко и опря рамо в олющените сиви дъски на къщата. После намести Ричард по-удобно върху гърба си.
Да става каквото ще. Сега поне знаеше, че трябва някак си да се опита да достигне хотела откъм океана, което означаваше да пресече плажа, без да го забележат.
Отлепи рамо от къщата, надникна зад ъгъла и погледна към подножието на хълма. Редуцираната армия на Морган Слоут седеше в лимузините или безцелно се щураше напред-назад пред високата черна ограда. За миг Джек си припомни с абсолютна точност първия си поглед към павилиона на кралицата. Тогава по същия начин бе стоял на една височинка и бе наблюдавал как тълпата спокойно и безцелно се движи насам-натам. Как ли изглеждаше сега всичко там? В онзи ден — който му се струваше едва ли не праисторически, толкова неща се бяха случили след него — от гледката пред павилиона независимо от всичко бе лъхала атмосфера на спокойствие, на ред. Джек знаеше, че от нея не е останал и помен. Сега Озмънд властвуваше там и хората, събрали достатъчно смелост да влязат в огромната палатка, сигурно вървяха бързешком, ниско свели глави. А какво ли ставаше с кралицата? Не можеше да не си спомни онова ужасно познато лице, потънало в белотата на чаршафите.