И тогава сърцето му просто замръзна и виденията потънаха обратно в гънките на паметта му. Пред хотела се разхождаше Сънлайт Гардънър, стиснал мегафон в ръка. Вятърът, духащ откъм океана, рошеше гъстата му бяла коса. Слънчевите му очила проблясваха. За миг Джек бе сигурен, че долавя мириса на сладникавия му парфюм. За пет-шест секунди той просто забрави да диша. Стоеше до напуканата олющена стена и гледаше как този луд с крясъци раздава заповеди на мъжете в черни костюми, върти се на пръсти, посочва към нещо, скрито от погледа на Джек, и с изразително кълчене показва разочарованието си. Спомни си, че трябва да диша.
— Хм. Ричард, свидетели сме на твърде интересна ситуация. Пред нас има един хотел, който според мен може да удвоява размерите си, когато си поиска, а пред него се разхожда най-лудият човек на света.
Мислеше, че Ричард спи, но той доста го изненада, понеже измърмори нещо, което прозвуча като „двай“.
— Какво?
— Давай! Тръгвай към него, приятелче — изнурено прошепна Ричард.
Джек наистина се засмя. След секунда вече вървеше през високата трева зад къщите и предпазливо слизаше към плажа.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
Спийди на плажа
1.
В подножието на хълма Джек легна в тревата и запълзя напред, като носеше Ричард така, както едно време бе носил раницата си. Стигна ивицата високи жълти бурени покрай пътя, понадигна глава и се огледа. Точно пред него, от другата страна на шосето, започваше плажът. Високи, очукани от ветровете скали стърчаха от сивкавия пясък. Сивкава вода обливаше с пяна брега. Джек погледна наляво. Малко оттатък хотела, на крайбрежната улица, се виждаше някаква дълга порутена постройка, която приличаше на разрязана сватбена торта. Над нея дървена табела с огромна дупка в средата гласеше: „Мот гсланд“. Мотел „Кингсланд“, спомни си Джек. Мотелът, където Морган Слоут бе настанявал себе си и своето малко момче по време на вманиачените си инспекции на черния хотел. По-нататък по крайбрежната улица блуждаеше нещо бяло, което очевидно бе Сънлайт Гардънър, без съмнение гълчащ няколко от мъжете в черни костюми и размахващ ръце към хълма. „Той не знае, че вече съм тук долу“ — осъзна Джек, когато един от мъжете започна да обхожда крайбрежната улица и внимателно да се оглежда наляво и надясно. Гардънър направи нов отсечен, заповеден жест и лимузината, паркирана в дъното на Главната улица, бавно зави пред хотела и запълзя успоредно на мъжа с черния костюм. В момента, в който стъпи на тротоара на Главната улица, той разкопча сакото си и извади пистолет от кобура, висящ под мишницата му.
Шофьорите на лимузините извиха глави и се втренчиха към хълма. Джек благослови късмета си — ако бе закъснял само с пет минути, някой вълкодлак-ренегат с голям пистолет щеше да сложи край на експедицията му към огромното пеещо нещо в хотела.
Виждаше само последните два етажа на „Азенкур“ и лудо въртящите се приспособления, закрепени върху архитектурните екстравагантности на покрива. Понеже наблюдаваше от място, от което обикновено наблюдават само червеите, му се струваше, че вълноломът, разполовяващ плажа от дясната страна на хотела, се издига на двадесет и повече стъпки, простира се по пясъка и нататък във водата.
„Ела! Ела! Сега! Веднага!“ — извика талисманът с думи, които не бяха думи, а почти материално изразена настойчивост.
Човекът с пистолета вече не се виждаше, но шофьорите продължаваха да наблюдават изкачването му. Сънлайт Гардънър вдигна мегафона и изрева:
— Изкорени го! Искам го изкоренен! — Насочи мегафона към един мъж с черен костюм, който тъкмо вдигаше бинокъла си, за да огледа пространството около Джек. — Хей ти! Овчи мозък такъв! Я не се мотай, а хващай другата страна на улицата… и изкорени това лошо момче, о, да, това най-лошо, най-лошо… — Гласът му заглъхна, когато онзи затупурка към срещуположния тротоар, вече успял да измъкне пистолета си.
Джек осъзна, че едва ли някога ще му се открие по-добър шанс. В момента никой не наблюдаваше крайбрежната улица.
— Дръж се здраво — прошепна той на Ричард, който не помръдваше. — Време е да отлепяме. — Надигна се с ясното съзнание, че гърбът на Ричард вероятно стърчи над жълтите бурени и високата трева, и превит на две изхвръкна от буренака и стъпи на платното.
След секунди Джек Сойер лежеше по корем върху едрия пясък и се придвижваше напред, като се отблъскваше с крака. Ръката на Ричард стискаше рамото му. Пълзя, докато успя да се скрие зад първата от високите, оголени скали, и след това просто спря и легна с глава върху ръцете си и с лекия като листо Ричард върху гърба си. Дишаше тежко. На по-малко от двадесет стъпки от него водата се блъскаше в брега. Продължаваше да чува как Сънлайт Гардънър пищи и крещи нещо за дебили и некадърници. Побърканият му глас се носеше откъм Главната улица. Талисманът го дърпаше напред, караше го да бърза, да…