„Ричард вече е мъртъв. Синът ми е мъртъв. Сигурно е така. Той преживя Прокълнатите земи — едва — но е изключено да преживее «Азенкур». Мъртъв е. Зарежи лъжливите надежди! Джек Сойер го уби и аз ще му избода очите!“
— Но и аз, аз също го убих — прошепна Морган и поспря за миг.
Внезапно се сети за баща си Гордън Слоут — мрачен лютерански пастор в Охайо. Морган бе прекарал цялото си детство в безплодни опити да се изплъзне от властта на този суров и ужасяващ човек. Накрая избяга в Йейл. През последната година в гимназията впрегна всичките си сили и насочи стремежите си към Йейл по причина, която, макар и непризната съзнателно, бе дълбока като дъното на морето — там грубият му баща-селяк никога не би посмял да дойде. Ако изобщо се опиташе да стъпи в двора на Йейл, сигурно щеше да му се случи нещо. Гимназистът Слоут не знаеше какво точно може да е това нещо… но усещаше, че то ще прилича на случилото се с Лошата магьосница, когато Дороти плисва ведрото с вода върху нея. Прозрението му излезе вярно. Баща му никога не стъпи в Йейл. Още от първия ден на Морган там властта на Гордън Слоут над него започна да чезне — дори само това си струваше всичките му усилия и старания.
Но сега, докато стоеше със стиснати юмруци и забити в меките длани нокти, баща му заговори: „Каква печалба е за човека да придобие целия свят, ако трябва да загуби собствения си син?“
За момент старата влажна миризма на мухъл — миризмата на празен мотел, миризмата на баба му, миризмата на смърт — изпълни ноздрите му и сякаш го задуши и Морган Слоут/Морган дьо Орис се уплаши.
„Каква печалба е за човека…“
„Защото в «Книгата на добрия земеделец» се казва, че човек не трябва да води плода на своето семе при жертвеника, понеже каква…“
„Каква печалба е за човека…“
„Такъв човек ще бъде прокълнат, прокълнат, и още веднъж прокълнат.“
„… за човека да придобие целия свят, ако трябва да загуби собствения си син?“
Вонящ хоросан. Суха миризма на престояли миши лайна, превръщащи се в прах в тъмните дупки зад стените. Смахнати. Улиците бяха пълни със смахнати.
„Каква е печалбата за човека?“
Мъртъв. Един мъртъв син в онзи свят, един мъртъв син и в този.
Синът ти е мъртъв, Морган. Несъмнено. Умрял е във водата или под подпорните стълбове на терасата, където сега вълните го подмятат насам-натам, или е умрял — със сигурност — горе в хотела. Не е могъл да го понесе! Не е могъл…
„Каква е печалбата…“
И изведнъж намери отговора.
— Печалбата за човека е светът! — изкрещя Морган в прогнилата стая. Разсмя се и пак закрачи. — Печалбата за човека е светът, а светът е достатъчен, кълна се в Язон!
Смееше се и крачеше все по-бързо и по-бързо. Не след дълго от стиснатите му юмруци закапа кръв.
След десетина минути отпред спря кола. Морган се приближи до прозореца и видя Сънлайт Гардънър да изскача от кадилака.
Секунди по-късно той вече удряше по вратата с две ръце, както разплакано тригодишно момченце удря по пода. Морган разбра, че Гардънър окончателно се е побъркал, и се зачуди дали това е добре, или зле.
— Морган! — изрева Гардънър. — Отворете ми, господарю! Новини! Нося ви новини!
„Мисля, че видях всичките ти новини през бинокъла си. Поудряй вратата още малко, Гардънър, докато реша добре ли е, че си побъркан, или е зле.“
„Добре е“ — реши Морган. В Индиана в критичния момент Гардънър се беше превърнал в Сънлайт Страхливеца и бе побягнал, вместо да се разправи с Джек веднъж завинаги. Но сега дивата му скръб отново го правеше достоен за доверие. Ако на Морган му потрябваше пилот-камикадзе, Сънлайт Гардънър пръв щеше да се втурне към самолетите.
— Отворете ми, господарю! Новини! Новини! Нови…
Морган отвори вратата. Макар и да бе силно възбуден, изражението, с което се обърна към Гардънър, излъчваше почти зловещо спокойствие.
— По-кротко — каза той. — Кротко, Гард. Ще си спукаш някой кръвоносен съд.
— Те отидоха в хотела… плажа… стреляхме по тях, докато бяха на плажа… тъпите дръвници не улучиха… помислих си, че във водата… че ще ги пипнем във водата… после се надигнаха създанията от дълбините… държах го на мушка… държах това лошо, лошо момче точно на мушка… и тогава… създанията… те… те…
— Не бързай толкова — успокоително каза Морган. Затвори вратата и извади манерка от вътрешния си джоб. Подаде я на Гардънър, който отви капачката и отпи две огромни глътки. Морган чакаше. Лицето му изглеждаше добродушно и спокойно, но една вена на челото му пулсираше, а ръцете му се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха.
Отишли в хотела, да. Бе видял смешната им лодчица с надутата на носа конска глава и гумената опашка отзад да се носи натам.