— Синът ми — обърна се той към Гардънър. — Какво казват твоите хора? Жив или мъртъв е бил, когато Джек го е сложил в лодката?
Гардънър поклати глава, но очите му показваха какво мисли.
— Никой не знае със сигурност, господарю. Някои казват, че са го видели да помръдва. Но други твърдят обратното.
„Няма значение. Ако не е бил мъртъв тогава, вече е. Една глътка от въздуха на онова място и дробовете му ще се пръснат.“
Уискито върна цвета на Гардънър, очите му се насълзиха. Не подаде манерката на Слоут, стоеше и я стискаше. Слоут нямаше нищо против. Нямаше нужда нито от уиски, нито от кокаин. Беше в състоянието, което онези лигльовци през шестдесетте наричаха „естествено надрусан“.
— Почни отначало — рече той — и този път говори смислено.
Единственото нещо от разказа на Гардънър, което не беше разбрал от първия му несвързан изблик, бе присъствието на стария негър на плажа, но той почти се бе досещал за него. Въпреки това го остави да говори. Гласът му го успокояваше, а яростта му го ободряваше.
Докато Гардънър докладваше, Морган още веднъж набързо обмисли открилите се пред него възможности и с лека тръпка на съжаление извади сина си от уравнението.
„Каква е печалбата за човека? Печалбата за човека е светът, а светът е достатъчен… или, в този случай, световете. Два като начало, а и повече, когато и ако първите се изхабят. Мога да управлявам всичките, ако искам — мога да бъда нещо като Господът на вселената. Талисманът! Талисманът е…“
Ключът?
Не. О, не.
Не ключ, а врата. Заключена врата между него и съдбата му. Той не искаше да отвори тази врата, а да я унищожи, да я унищожи напълно, тотално и за вечни времена, за да не може да се затвори никога повече — за заключване да не говорим.
Когато талисманът се счупи, всички тези светове ще бъдат негови.
— Гард! — каза той и пак закрачи нервно. Гардънър го погледна въпросително.
— Каква е печалбата за човека? — весело изцвърча Морган.
— Господарю? Не разби…
Морган се спря пред него с трескаво блеснали очи. Лицето му затрептя. Стана лицето на Морган дьо Орис. После пак се превърна в лицето на Морган Слоут.
— Печалбата за човека е светът — рече той и сложи ръце на раменете на Озмънд. Когато след секунда ги вдигна, Озмънд пак си беше Гардънър. — Печалбата за човека е светът, а светът е достатъчен.
— Господарю, не разбирате — каза Гардънър и погледна Морган, сякаш той беше луд. — Мисля, че те влязоха вътре. Вътре, там където е ТОЙ! Опитахме се да ги застреляме, но създанията… създанията от дълбините… се надигнаха и ги защитиха, точно както се казва в „Книгата на добрия земеделец“… и ако те са вътре… — Гласът на Гардънър се извиси. Очите на Озмънд неистово се въртяха и излъчваха смесица от омраза и ужас.
— Разбирам — успокоително рече Морган. Лицето и гласът му пак бяха спокойни, но той стискаше и стискаше юмруци и върху мухлясалия килим капеше кръв. — Да, да, да, тралаладада, тралилидада. Те са влезли вътре и моят син никога няма да излезе оттам. Ти загуби своя син, Гард, а сега и аз загубих моя.
— Сойер! — излая Гардънър. — Джек Сойер! Язон! Този…
И избухна в ужасни ругатни, които продължиха почти пет минути. Ругаеше Джек на два езика. Гласът му пресекваше и се задъхваше от скръб и дива ярост. Морган го остави да си излее мъката.
Най-сетне Гардънър млъкна, опита се да си поеме дъх и отпи още една глътка от манерката. Морган каза:
— Хубаво. Слушай сега, Гард… слушаш ли ме?
— Да, господарю.
Очите на Гардънър/Озмънд излъчваха горчивина и внимание.
— Синът ми никога няма да излезе от черния хотел, а не мисля, че и Джек Сойер ще успее. Има много голям шанс той все още да не е достатъчно Язон, за да се справи с това, което е вътре. То вероятно ще го убие или ще го подлуди, или ще го изпрати през девет свята в десети. Но той може и да излезе, Гард. Да, може и да излезе.
— Той е най-гадният, най-гадният кучи син, който някога се е раждал — прошепна Гардънър. Ръцете му стискаха манерката… стискаха… стискаха… пръстите му вече огъваха стоманата.
— Казваш, че старият негър е на плажа?
— Да.
— Паркър — рече Морган и в същия миг Гардънър изстреля:
— Паркъс.
— Мъртъв? — попита Морган без особен интерес.
— Не знам. Мисля, че да. Да изпратя ли хора да го приберат?
— Не! — рязко отвърна Морган. — Не. Но ние ще отидем долу, за да бъдем близо до него, нали, Гард?
— Наистина ли? Морган се ухили.
— Да. Ти… аз… всички ние. Защото ако Джек излезе от хотела, ще отиде първо там. Няма да зареже дъртия черньо на плажа, я!
Сега вече и Гардънър се захили.