— Не — рече той. — Няма да го зареже.
Морган чак сега усети тъпа, пулсираща болка в ръцете си. Разпери ги и замислено погледна кръвта, бликаща от дълбоките разранени полумесеци върху дланите му. Вместо да помръкне, ухилването му стана още по-широко.
Гардънър го наблюдаваше със страхопочитание. Морган бе преизпълнен от чувство за огромно могъщество. Посегна към шията си и стисна ключа, изпращащ светкавици, в окървавената си ръка.
— Печалбата за човека е светът — прошепна той. — Кажи „алилуя“.
Устните му се дръпнаха още повече. Ухилването му приличаше на гримасата на вълк-единак — вълк вече поостарял, но все още коварен, упорит и силен.
— Хайде, Гард — каза той. — Отиваме на плажа.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Черният хотел
1.
Ричард Слоут не беше мъртъв, но когато Джек вдигна приятеля си на ръце, той беше в безсъзнание.
„Кой е стадото сега? — чу той гласа на Вълк. — Внимавай, Джеки! Вълк! Вни…“
„Ела при мен! Ела веднага! — пропя талисманът със силния си беззвучен глас. — Ела при мен, докарай стадото и всичко ще бъде наред, и всичко ще бъде наред, и…“
— И всички неща ще бъдат наред — изпъшка Джек.
Той тръгна напред и насмалко не падна обратно в отвора. Сърцето му сякаш бе решило да пробие тъпанчетата му. За миг му се стори, че ще повърне в сивата вода, плискаща се в подпорните стълбове. После се стегна и затвори капака с крак. Сега се чуваше само звукът на ветропоказателите — кабалистични месингови конструкции, неспокойно въртящи се в небето.
Джек се обърна към „Азенкур“.
Видя, че се намира на широка тераса, нещо като висяща веранда. Някога, през двадесетте и тридесетте години, тук под сянката на чадъри в часа за коктейли са седели светски хора, пиели са джин-фис и дайкири, чели са последния роман на Едгар Уолъс или на Елъри Куин, или може би просто са гледали в далечината към остров Лос Кавернъс — синьо-сива гърбица на кит, заспал на хоризонта. Мъжете в бяло, жените в пастелни цветове.
Някога може би.
Сега дъските бяха изкривени, изкорубени и нащърбени. Джек не знаеше в какъв цвят е била боядисана терасата преди, но сега беше почерняла като всичко останало в хотела. Цветът на това място бе цветът, в който си представяше злокачествените тумори в дробовете на майка си.
Двадесет стъпки по-нататък се виждаха „вратите-прозорци“ на Спийди, през които бяха минавали гостите в онези далечни дни. Сега те бяха замазани със сапун и приличаха на слепи очи.
На един от тях пишеше: „Последният ти шанс да си отидеш у дома“.
Шум на вълни. Звуци на въртяща се по ъгловатите покриви железария. Воня на морска сол и разлети питиета — питиета, разлети твърде отдавна от красиви мъже и жени, които сега бяха мъртви и изгнили. Вонята на самия хотел. Джек отново погледна към замазания прозорец и без изобщо да се учуди, видя, че посланието вече се е променило: „Тя вече е мъртва, Джек, така че защо да си правиш труда?“ („Кой е стадото сега?“)
— Ти, Ричи — каза Джек, — но не си сам.
Ричи изсумтя някакво възражение в ръцете му.
— Хайде — рече Джек и тръгна. — Още една миля. Горе-долу.
2.
Замазаните със сапун прозорци сякаш се разширяваха, докато Джек вървеше към „Азенкур“, като че ли черният хотел го гледаше със сляпо, но презрително учудване.
„Ей, малкия, наистина ли си мислиш, че можеш да влезеш тук? Да не би да се надяваш, че някога ще излезеш? Мислиш ли, че в теб има толкова много от Язон?“
Червени искри — като онези, които бе видял във въздуха — блеснаха и се заизвиваха по замазаните стъкла. В миг добиха форма. Джек изумен гледаше как се превръщат в огнени духчета. Те се плъзнаха надолу и се сляха върху месинговите дръжки на вратите, които засветиха с мътен блясък като желязо в ковачница.
„Хайде, малкия. Пипни една дръжка. Опитай.“
Веднъж шестгодишният Джек бе поставил пръста си върху студения реотан на електрическа печка и после беше включил копчето на най-силното. Просто му беше любопитно за колко време ще се нагрее реотанът. След секунда изкрещя от болка и дръпна пръста си, вече с мехур. Фил Сойер дотича, видя станалото и го попита откога изпитва това странно натрапчиво желание да изгори жив.
Джек стоеше с Ричард на ръце и гледаше мътния блясък на дръжките.
„Хайде, малкия. Помниш ли как те изгори печката? Мислеше си, че ще имаш предостатъчно време да си дръпнеш пръста. Мислеше си, че онова нещо не става червено цяла минута, ама то веднага те изгори, нали така? Нали знаеш какво ще стане, като пипнеш дръжката, а, Джек?“
По стъклото към дръжките на френските прозорци се плъзнаха още искри и те заприличаха на нажежен до бяло метал с червено по ръбовете, метал, на който не му стигат само пет-шест градуса, за да се разтопи и да започне да капе. Докоснеше ли една от тези дръжки, тя щеше да се впие в плътта му, да превърне кожата му във въглен и да накара кръвта му да заври. Агонията нямаше да прилича на нищо, изпитвано когато и да било. Изчака за миг с Ричард на ръце, надяваше се талисманът да го повика отново или това, което носеше от Язон в себе си, да излезе на повърхността. И тогава чу дрезгавия глас на майка си: