„Винаги ли нещо или някой трябва да те бута, Джеки? Хайде, вече си голямо момче. Ти сам започна това и можеш да продължиш, ако наистина искаш. Трябва ли другото момче да свърши всичко вместо теб?“
— Дадено, мамо — каза Джек и се поусмихна, но гласът му трепереше от уплаха. — Един на нула за тебе. Само се надявам, че някой се е сетил да донесе крема против изгаряне.
Протегна ръка и сграбчи една от нажежените до червено дръжки.
Тя обаче не беше нажежена. Всичко бе само илюзия. Дръжката бе просто топла и толкоз. Джек я завъртя и червеното изчезна от всички дръжки. Бутна стъклената врата напред и тогава талисманът отново пропя. Цялото му тяло настръхна.
„Браво! Язон! При мен! Ела при мен!“
С Ричард на ръце Джек пристъпи в трапезарията на черния хотел.
3.
Прекрачи прага и усети как някаква неодушевена сила — нещо като мъртва ръка — се опитва да го блъсне назад. Джек се стегна, наведе се напред и след секунда-две чувството, че го блъскат, изчезна.
Стаята не беше много тъмна, но замазаните прозорци й придаваха странна едноцветна белота, която не му хареса. Чувствуваше се притиснат, сляп. От стените, оттам, където влажният хоросан бавно се разлагаше, лъхаше страховита миризма на разруха — миризма на самотна старост и озлобен мрак. Но имаше и още нещо. Джек го знаеше и се страхуваше от него. Това място не беше пусто.
Не му бе ясно какво точно може да има тук — но знаеше, че Слоут никога не бе посмял да влезе, и предполагаше, че и никой друг не е посмял. Въздухът дразнеше дробовете му, сякаш ги пълнеше с бавно действуваща отрова. Джек усещаше как странните стъпала, наклонените проходи, тайните стаи и задънените коридори го притискат като стени на огромна крипта. Тук имаше лудост и дебнеща смърт, и нечленоразделно ломотеща ирационалност. Джек сигурно не би намерил,думи да опише тези неща, но въпреки това ги усещаше… и знаеше какво представляват. Също както знаеше, че всички талисмани в космоса не биха могли да го защитят от тях. Беше влязъл в странен танцов ритуал, чийто резултат изобщо не можеше да се предскаже.
Трябваше да разчита само на себе си.
Нещо го погъделичка по врата. Той замахна с ръка и залитна на една страна. Ричард глухо изстена в ръцете му.
Голям черен паяк се люлееше на тънка нишка. Джек погледна нагоре и в един от неподвижните вентилатори на тавана видя цялата му паяжина, оплела в мръсотията си дървените перки. Тялото на паяка беше издуто. Джек виждаше очите му. Не си спомняше някога да е виждал очите на паяк. Запромъква се покрай него към масите. Паякът се раздвижи на паяжината си и го последва.
— Долен крадец! — внезапно изпищя той.
Джек извика и притисна Ричард към себе си с родена от паниката сила. Викът му отекна под високите тавани на трапезарията. Някъде от сенките по-нататък се чу металическо изтракване и нещо се изсмя.
— Долен крадец, долен крадец! — пищеше паякът, а после изведнъж се изкатери в паяжината си под резбованите ламарини на тавана.
С разтуптяно сърце Джек прекоси трапезарията и положи Ричард на една от масите. Той отново съвсем тихо изстена. Джек усещаше неравните отоци под дрехите му.
— Трябва да те оставя за малко, приятелю — каза той.
От сенките над главата си чу: „Аз ще се грижа… ще се погрижа… ще се погрижа за него… долен… долен крадец такъв.“ После чу зловещо кискане, почти жужене.
Под масата, върху която положи Ричард, Джек видя куп покривки. Най-горните лепнеха от плесен, но към средата на купчината намери една горе-долу свястна. Разгъна я и зави Ричард до шията. После тръгна.
Гласчето на паяка шептеше от перките на вентилатора, от тъмнината, която вонеше на умрели мухи и оплетени в паяжина оси: „… аз ще се погрижа за него, долен крадец такъв…“
Джек хладнокръвно погледна нагоре, но не видя паяка. Представи си студените му очички, но това си беше само въображение и нищо повече. После изведнъж видя мъчителна, ужасна картина: паякът пробягва по лицето на Ричард, промъква се през отпуснатите устни в устата му и през цялото време монотонно припява: „Долен крадец, долен крадец, долен крадец…“