Помисли си дали да не покрие и устата на Ричард с покривката и установи, че не може да си наложи да го превърне в нещо, което толкова много прилича на труп — би било почти прокоба.
Върна се при него и нерешително се спря, макар да знаеше, че точно тази нерешителност сигурно най-много радва онези сили, каквито и да бяха те — всяко нещо, което го задържа далеч от талисмана, бе добре дошло за тях.
Бръкна в джоба си и извади голямото тъмнозелено топче — вълшебното огледало в другия свят. Нямаше никакви основания да смята, че то има някаква особена мощ срещу силите на злото, но беше от Териториите… а като се изключат Прокълнатите земи, Териториите бяха същностно добри. А същностната доброта, разсъждаваше Джек, би трябвало да има своя собствена сила срещу злото.
Сложи топчето в ръката на Ричард и сви пръстите му. Ръката на Ричард се затвори, но се отпусна веднага щом Джек вдигна своята.
Някъде отгоре паякът злорадо се изхили.
Джек се наведе над Ричард и се помъчи да не обръща внимание на миризмата на болест — толкова подобна на миризмата на това място — и прошепна:
— Стисни го, Ричи. Дръж го здраво, приятелче.
— Не ме… приятелче — промърмори Ричард, но ръката му все пак стисна топчето.
— Благодаря, Ричи — каза Джек и лекичко го целуна по бузата, а после се запъти през трапезарията към двойните врати отсреща. „Същото е като в «Алхамбра» — помисли си той. — Там от трапезарията се излиза в градината, а тук от трапезарията се излиза на тераса над водата. И на двете места има двойни врати, които водят към вътрешността на хотела.“
Докато прекосяваше стаята, пак усети да го блъска мъртвата ръка — хотелът не го пускаше, искаше да го изблъска навън.
„Не обръщай внимание“ — помисли си Джек и продължи.
Силата изчезна почти веднага.
„Имаме и други начини“ — прошушнаха двойните врати, когато се приближи до тях. Пак се чу приглушеното дрънчене на метал.
„Безпокои те Слоут — шепнеха двойните врати, само че вече не бяха само те — сега Джек чуваше гласа на целия хотел. — Безпокоят те Слоут и лошите вълкодлаци, и създанията, които изглеждат като козли, и треньорите по баскетбол, които всъщност не са треньори по баскетбол. Безпокоят те автоматите, пластичният експлозив и вълшебните ключове. Но нас тези неща не ни безпокоят, малкия. За нас те не представляват нищо. Морган Слоут не е нищо повече от припкаща мравка. Останали са му само двадесет години живот, а за нас това време е по-кратко от въздишка. Нас в Черния хотел ни интересува само талисманът — свързващото звено на всички възможни светове. Ти идваш тук като разбойник, за да ограбиш това, което ни принадлежи. Предупреждаваме те още един път: имаме и други начини да се разправим с долни крадци като теб. Упорствуваш ли, ще разбереш какви са — сам ще разбереш.“
4.
Джек отвори първо едната, а после и другата врата. Колелцата им неприятно изскърцаха — от години не се бяха плъзгали в издълбаните улеи.
Зад вратите имаше тъмен коридор. „Сигурно води до фоайето — помисли си Джек. — А после, ако това място наистина е същото като «Алхамбра», ще трябва да се кача на горния етаж по централните стълби.“
На втория етаж щеше да намери голямата бална зала. А в голямата бална зала щеше да намери това, за което бе дошъл.
Погледна назад, видя, че Ричард не е помръднал, и прекрачи в коридора. Затвори вратите след себе си.
Бавно тръгна напред. Оръфаните му мръсни кецове поскърцваха по изгнилия килим.
Малко по-нататък видя още едни двойни врати с нарисувани върху тях птици.
Преди тях имаше няколко заседателни зали. Ето зала „Златният щат“, точно срещу зала „Златотърсачът“. Пет крачки по-нататък към двойните врати беше зала „Мендосино“ (на по-ниския квадрат на махагоновата врата бе издълбано: „Майка ти умря в страшни мъки!“). Далече в коридора — безкрайно далече — се процеждаше водниста светлина. Фоайето.
Щрак.
Джек бързо се обърна и зърна някакво движение зад един от заострените входове в каменното гърло на коридора…
(„камъни?… заострени входове?“)
Джек притеснено примигна. Коридорът беше облицован с ламперия от тъмен махагон, която бе започнала да загнива от океанската влага. Нямаше никакъв камък. А вратите към зали „Златният щат“, „Златотърсачът“ и „Мендосино“ си бяха просто врати — здравомислещо правоъгълни, а не заострени. И все пак за миг сякаш бе видял отвори като арки на катедрали. А в тези отвори имаше железни подвижни порти — от онези, които могат да се вдигат или спускат с лебедка. Подвижни порти с кръвожадни железни шипове отдолу. Когато портата се спускаше, за да препречи входа, шиповете влизаха в дупки на пода.