„Няма никакви каменни арки, Джеки. Виж сам. Просто врати. Виждал си такива подвижни порти в лондонския Тауър при онова пътешествие с мама и чичо Томи преди три години. Просто лекичко откачаш, това е всичко…“ Но усещането под лъжичката не можеше да се сбърка.
„Те наистина бяха там. Пренесох се и просто за секунда бях в Териториите.“
Щрак.
Джек се завъртя на другата страна. По бузите и челото му изби пот, косата на тила му настръхна.
Пак го видя — отблясък от нещо метално в сенките на една от залите. Видя черни като грях огромни камъни, обрасли със зелен мъх. Гадни, разплути червеи-албиноси пълзяха в широките пори на ронещия се между камъните хоросан. По стените имаше празни стойки на разстояния от петнадесет-двадесет стъпки. Факлите, които някога бяха горели в тях, отдавна ги нямаше.
Щрак.
Този път дори не мигна. Светът се плъзна пред очите му, потрепващ като предмет, гледан през чиста течаща вода. Стените отново бяха от тъмен махагон, а не от каменни блокове. Вратите си бяха врати, а не подвижни железни порти. Двата свята, разделяни от мембрана, тънка като дамски копринен чорап, започваха да се препокриват.
Джек смътно осъзнаваше, че битието му като Язон е започнало да се препокрива с битието му като Джек. Зараждаше се някакво трето битие — смесица от двете.
„Не знам какво точно е съчетанието, но се надявам да е силно, защото зад тези врати дебнат разни неща… зад всяка врата.“
Джек отново се запромъква по коридора към фоайето.
Щрак.
Този път световете не се смениха. Солидните врати си останаха солидни. Не забеляза никакво движение.
„Някъде тук, все пак. Някъде тук…“
Сега вече чу шум зад рисуваните двойни врати — в небето над картината, изобразяваща блато, пишеше: "Бар „Чаплата“. Шумът беше като от задвижена огромна ръждясала машина. Джек се втурна
(Язон се втурна)
към тази отваряща се врата
(към тази вдигаща се подвижна порта)
мушна ръка в
(торбичката)
джоба
(която носеше на колана на жакета си)
на джинсите си и стисна перцето за китара, което Спийди му беше дал толкова отдавна.
(и стисна зъба от акула)
Изчака да види какво ще излезе от бар „Чаплата“, а стените на хотела приглушено прошепнаха: „Имаме начини да се разправим с долни крадци като тебе. Трябваше да си тръгнеш, докато още можеше… защото, малкия, сега с тебе е свършено.“
5.
Щрак… туп!
Щрак… туп!
Щрак… туп!
Шумът беше силен, тромав и металически. В него имаше нещо неумолимо, нечовешко, което изплаши Джек повече, отколкото би го изплашил какъвто и да било човешки звук.
То се движеше, влачеше се напред в бавния си идиотски ритъм:
Щрак… туп!
Щрак… туп!
Дълга пауза. Джек чакаше, притиснат до стената на няколко стъпки вдясно от изрисуваните врати. Нервите му бяха опънати така, че аха да засвистят. Доста време не се случи нищо. Той започна да се надява, че току-виж причината за тракането е изпаднала през някой отвор между измеренията обратно в света, от който е дошла. Гърбът го заболя от изкуствено неподвижната, силно изправена поза. Отпусна се.
Изведнъж прокънтя оглушителен трясък и от лющещото се синьо небе на вратата изскочи огромна ръка в желязна ръкавица. От кокалчетата й стърчаха тъпи шестсантиметрови шипове. Джек ахна и пак се притисна към стената.
И, безпомощен, се пренесе в Териториите.
6.
От другата страна на подвижната порта стоеше фигура в черна ръждясала броня. Единствената пролука в цилиндричния й шлем беше черен хоризонтален прорез за очите, не по-широк от два сантиметра. По раздърпаното червено перо на върха на шлема пълзяха бели червеи. Язон видя, че са същите като червеите, които първо бяха плъзнали от стените на стаята на Албърт Шишкото, а после от всички стени на училището „Тейър“. От края на шлема се спускаше желязна ризница, която обгръщаше раменете на ръждясалия рицар като дамски шал. Ръцете му бяха защитени от тежки стоманени ленти, свързани на лактите с метални плочки, покрити с пластове древна мръсотия. Когато рицарят помръдваше, налакътниците скърцаха и хленчеха като разглезени деца.
От железните му юмруци стърчаха шипове.
Язон стоеше до каменната стена и го гледаше — просто не можеше да откъсне поглед от него. Устата му бе пресъхнала като от треска. Очите му сякаш изскачаха от орбитите си в ритъма на туптенето на сърцето му.
В дясната си ръка рицарят държеше le martel de fer — петнадесеткилограмов боен чук от кована стомана, ням като смъртта.
„Подвижната порта! Спомни си, че подвижната порта е между теб и него…“