Но тогава, въпреки че край нея нямаше човешка ръка, лебедката се завъртя. Желязната верига — всяка брънка беше дълга колкото ръката на Джек — се занавива около барабана и портата започна да се вдига.
7.
Железният юмрук вече не стърчеше от вратата. Беше оставил нацепена по ръбовете дупка, която придаваше на избледнелия пасторален пейзаж сюрреалистично зловещ вид — сякаш някакъв апокалиптичен ловец, разочарован от деня, прекаран в блатата, бе изстрелял заряд сачми в самото небе в изблик на засегнато честолюбие. После бойният чук изскочи през вратата с тъп удар, заличавайки една-две чапли, опитващи се да излетят. Джек заслони лицето си с ръка, за да не го ударят треските. Бойният чук се скри. Последва още една кратка пауза — почти достатъчна, за да може Джек пак да помисли за бягство. Но изведнъж юмрукът с шиповете се показа отново. Завъртя се на едната страна, после на другата, за да разшири дупката, и се дръпна. След секунда чукът прониза тръстиките и голямо парче от вратата падна на килима.
Джек вече виждаше тромавата фигура в броня в сенките на бар „Чаплата“. Бронята не беше същата като на фигурата, изправила се срещу Язон в черния замък. Онази имаше почти цилиндричен шлем с червено перо. А шлемът на тази приличаше на излъсканата глава на стоманена птица. От двете му страни на височината на ушите стърчаха рога. Джек видя нагръдник, ризница от метални плочки и подшивка от железни брънки отдолу. Чукът си беше същият и в двата свята. И в двата свята рицарите-двойници го отпускаха в един и същи миг, сякаш презрително — кой може да има нужда от боен чук, за да се справи с толкова жалък противник?
„Бягай, Джек, бягай!“
„Точно така — прошепна хотелът. — Бягай! Точно това правят долните крадци! Бягай! Бягай!!!“
Но той не искаше да бяга. Можеше да умре, но нямаше да бяга — защото коварният шепнещ глас беше прав. Бягаха именно долните крадци.
„Но аз не съм крадец — мрачно си помисли Джек. — Това нещо може да ме убие, но няма да бягам. Аз не съм крадец.“
— Няма да бягам! — изкрещя той на безизразното лице на излъскана стоманена птица. — Не съм крадец! Чуваш ли? Дошъл съм за нещо, което си е мое, и не съм крадец!!!
От дупките за дишане в шлема-птица долетя полустон-полуписък. Рицарят вдигна шиповете на юмруците си и ги стовари първо върху изкорубената врата отляво, после върху изкорубената врата отдясно. От пасторалния нарисуван блатен свят не остана нищо. Пантите поддадоха… и докато вратите рухваха, Джек наистина видя как единствената останала чапла отлита като птица в рисуван филм на Уолт Дисни. В очите й блестеше ужас.
Доспехите тръгнаха към него като робот-убиец, краката бавно се повдигаха, после тежко се стоварваха на пода. Бяха високи над два метра и когато минаха през вратата, стърчащите от шлема рога прерязаха дълбоки бразди в касата отгоре. Приличаха на кавички.
„Бягай!“ — закрещя пискливият глас в главата му.
„Бягай, крадец такъв“ — прошепна хотелът.
— Не — отвърна Джек. Впери поглед в приближаващия се рицар и ръката му силно стисна перцето за китара в джоба му. Осеяните с шипове рицарски ръкавици докоснаха забралото на шлема. Повдигнаха го. Джек ахна.
Под шлема нямаше нищо.
После ръцете с шиповете се протегнаха към него.
8.
Ръцете с шиповете се вдигнаха и подхванаха цилиндричния шлем от двете страни. Бавно го свалиха и се откри сивосинкавото, изпито лице на човек, който беше най-малко на триста години. Едната страна на древното лице бе изкривена от удар. От кожата стърчаха парчета кости като счупена яйчена черупка, а раната беше покрита с нещо черно и лепкаво — засъхнал мозък, предположи Джек. Нещото не дишаше, но зачервените очи се взираха в Джек с блясък на адска алчност. То се захили и Джек видя острите като игли зъби, с които този ужас щеше да го разкъса на парчета.
То тромаво се заклати напред и затрака… но това не беше единственият звук.
Той погледна наляво, към централната зала
(фоайето) на замъка
(хотела)
и видя втори рицар, който носеше на главата си плитката паница, известна като Големия шлем. След него идваше трети… и четвърти. Бавно вървяха по коридора и влачеха древните си доспехи, приютяващи сега някакви вампири.
След това ръцете го сграбчиха. Тъпите шипове на ръкавиците се впиха в раменете и ръцете му. Потече топла кръв и сивосинкавото, сбръчкано лице се сгърчи в ужасно, кръвожадно хилене. Плочките на лактите му скърцаха и стенеха, докато мъртвият рицар придърпваше момчето към себе си.
9.
Джек изрева от болка — тъпите върхове на късите шипове бяха забити в него, в него, и той най-сетне разбра, че това наистина се случва и че след миг нещото ще го убие.