Дърпаше го към зейналия празен мрак под шлема.
Но действително ли там беше празно?
Джек зърна нещо като мътен отблясък от две червени огънчета в мрака… нещо като очи. И докато железните ръце го придърпваха все по-близо, той усети вледеняващ студ, като че ли всички съществували някога зими някак си се бяха събрали, някак си бяха станали една зима… и тази река от смразяващ въздух се изливаше от празния шлем.
"То наистина ще ме убие и майка ми ще умре. И Ричард ще умре, Слоут ще победи, ще ме убие, ще ме
(разкъса на парчета, ще ме изкорми със зъбите си)
ще ме превърне в късче лед…
„Джек!!!“ — извика гласът на Спийди.
(„Язон!!!“ — извика гласът на Паркъс.)
„Перцето, момче! Използувай перцето! Преди да е станало късно! В името на Язон, използувай перцето, преди да е станало късно!“
Джек стисна перцето. Беше горещо като монетата преди това и внезапно вледеняващият студ се смени с чувство на всепобеждаващо тържество. Той измъкна перцето от джоба си и извика от болка, когато избодените му мускули се обтегнаха срещу шиповете, забити в тях, но чувството за тържество — това прекрасно чувство за топлина от Териториите, това чисто чувство за дъга след дъжд — не изчезна.
Перцето, защото то пак беше перце, бе между пръстите му — здраво, тежко триъгълниче от слонова кост, украсено с филигран и инкрустирано със странни рисунки — и в този миг Джек
(и Язон)
видяха как тези рисунки се сляха в лице — лицето на Лаура де Лосиан
(лицето на Лили Кавано Сойер).
10.
— В нейно име, ти мръсно, закърняло нещо! — извикаха те в един глас, но се чу само един вик — викът на единното естество, викът на Джек/Язон. — Махайте се от лицето на този свят! В името на кралицата и в името на нейния син, махайте се от лицето на този свят!
Язон замахна с перцето за китара към бялото мършаво лице на вампироподобното нещо в доспехите. В същия миг, преди още да мигне, той се сля с Джек и видя как перцето свисти в мразовитата черна празнота. След още един миг Язон видя как кръвясалите очи на вампироподобното нещо се изцъклиха в недоумение, когато върхът на перцето се заби в средата на сбръчканото му чело. Минута по-късно самите очи, вече замъглени, избухнаха и по ръката му потече черна, димяща слуз, която гъмжеше от мънички, хапещи червейчета.
11.
Джек политна към стената. Удари я с глава. Въпреки това и въпреки силната, пулсираща болка в раменете и ръцете си не изпусна перцето.
Доспехите дрънчаха като ламаринено плашило. Джек успя да забележи, че те сякаш се издуват и заслони очите си с ръка.
Доспехите се самоунищожаваха. Не пръскаха шрапнели наоколо, просто се разпадаха — Джек се зачуди дали щеше да се смее, ако беше видял това на кино, а не тук, в приземния коридор на вонящия хотел, и ако под мишниците му не се стичаше кръв. Излъсканият стоманен шлем, толкова приличащ на птича глава, падна на пода с приглушено тупване. Извитият полумесец около шията, който би трябвало да не позволява на противника на рицаря да забие острието на копието си в гърлото му, се свлече сред дрънченето на ризницата. Бронята рухна като стоманена лавица за книги. Набедрениците се разпаднаха. Една-две секунди върху прогнилия килим валеше дъжд от метал, а после от всичко остана само купчина старо желязо.
Джек се облегна на стената и се огледа с ококорени очи, сякаш очакваше доспехите отново да се слепят. Всъщност той наистина очакваше нещо такова. Но като видя, че не се случва нищо, се обърна наляво, към фоайето… и забеляза, че към него бавно се движат още доспехи. Носеха белезникаво, покрито с плесен знаме. Върху него имаше символ, който Джек позна — беше го виждал на знамената, носени от конниците, ескортиращи черния дилижанс на Морган дьо Орис по пътя към Големия пущинак и към павилиона на кралицата. Знакът на Морган — но това не бяха хората на Морган, смътно усети той. Те просто носеха неговото знаме като някаква болезнена подигравка към този натрапник, който си позволяваше да краде единствената причина за съществуването им.
— Не мога повече! — дрезгаво прошепна Джек. Перцето потреперваше между пръстите му. Нещо му се беше случило — някак си се беше повредило, когато го използува, за да унищожи доспехите, излезли от бар „Чаплата“. Слоновата кост, по-рано с цвета на прясна сметана, бе видимо пожълтяла. Цялата повърхност се беше покрила с тънки пукнатини.
Доспехите настъпателно трополяха. Някой бавно изтегли дълъг меч със страховито двойно острие.
— Не мога повече — изстена Джек. — О, Господи, не мога повече. Изморен съм, не мога повече, моля ви, не мога повече, не мога повече…