После доспехите пак затрополиха напред. Бяха вече плътна движеща се стена от брони, ризници, набедреници, шлемове и блестящи метални навратници. Един държеше железен боздуган с шипове, друг martel de fer. Този в средата стискаше двуостър меч.
Изведнъж Джек тръгна към тях. Очите му искряха. Насочи перцето напред. Лицето му се освети от ослепителния блясък на Язон. Той
се пренесе
за миг в Териториите и стана Язон. Тук зъбът от акула, който вече не беше перце, сякаш пламтеше. Приближи се към тримата рицари и единият свали шлема си. Откри се едно от онези древни, бледи лица — този път с широки челюсти. Шията му беше осеяна с тъмни брадавици като капки от восъчна свещ. Той хвърли шлема върху него. Язон лесно се изплъзна
и
отново се пренесе в битието си на Джек, тъкмо когато шлемът рикошираше от ламперията на стената зад него. Пред себе си видя безглави доспехи.
„Смяташ ли, че така ще ме уплашиш? — презрително си помисли той. — Този номер вече съм го виждал. Той не ме плаши, и ти не ме плашиш, ще го взема и толкова!“
Този път не усети просто че хотелът слуша — този път той като че ли се отдръпваше от него, както тъканта на храносмилателен орган би се отдръпнала от парче отровно месо. Горе, в петте зали, където бяха загинали петимата рицари-пазители, пет прозореца се пръснаха като от изстрел. Джек се спусна към доспехите.
Някъде горе Талисманът пропя с чистия си, мелодичен, тържествуващ глас: „Язон! При мен!“
„Хайде! — извика Джек на доспехите и избухна в смях. Не можеше да спре да се смее. Смехът никога не му се бе струвал толкова силен и могъщ, толкова хубав — като водата на планински поток или на дълбока река. — Хайде, аз съм готов! Не знам от коя скапана Кръгла маса сте дошли, но трябваше да си стоите там! Направихте грешка!“
Разсмя се още по-силно, но вътрешно бе изпълнен с мрачна решителност като Вотан на скалата на валкириите. Нахвърли се върху олюляващата се безглава фигура в средата.
— Трябваше да убиете и двамата братя Елис! — изкрещя той и заби перцето за китара, дадено му от Спийди, в зоната мразовит въздух, където би трябвало да се намира главата на рицаря. Доспехите рухнаха.
3.
В спалнята си в „Алхамбра“ Лили Кавано Сойер вдигна очи от книгата, която четеше. Стори й се, че чува някой — не, не просто някой, а Джек — да я вика от дъното на празния коридор, или даже от фоайето. Тя се ослуша с широко отворени очи, със стиснати устни, с разтуптяно сърце… Никой. Джеки все още го нямаше, ракът все още я ядеше хапка по хапка и оставаше цял час и половина преди да може да вземе следващото от големите кафяви хапчета, които поне малко притъпяваха болката й с конската си доза.
Все по-често се замисляше дали да не ги изпие всичките наведнъж. Така болката нямаше просто да се притъпява за малко — щеше да секне завинаги. „Казват, че ракът не се лекува, но не вярвайте на тези глупости, госпожо — защо не глътнете двадесетина от тези. Какво ще кажете? Искате ли да опитате?“
Не го бе направила само заради Джек — толкова силно искаше да го види пак, та вече си въобразяваше, че чува гласа му. И то не просто да изрича името й — нещо елементарно, макар и сантиментално, а да цитира един от старите й филми.
„Превърнала си се в побъркана старица, Лили“ — сгълча се тя, измъкна една цигара от пакета „Хърбърт Таритън“ и я запали с тънките си, треперещи пръсти. Дръпна два пъти и я загаси. След всяко трето дръпване започваше да кашля, а напоследък кашлицата като че ли раздираше гърдите й. „Побъркана старица.“ Пак вдигна книгата, но не можа да чете. От очите й се стичаха сълзи, а вътрешностите я боляха — боляха я, о, как само я боляха — и й се искаше да изпие всичките кафяви хапчета, но толкова жадуваше пак да го види, пак да види скъпия си син с високо умно чело и блестящи очи.
„Върни се у дома, Джеки — помисли си тя, — моля те, върни се скоро, иначе следващия път ще трябва да си говорим с помощта на чинийката на някой медиум. Моля те, Джек, моля те, върни се у дома.“
Лили затвори очи и се опита да поспи.
4.
Рицарят, който беше носил железния боздуган с шиповете, се олюля — на мястото на корема му нямаше нищо — и след това избухна. Последният вдигна бойния си чук… и просто се свлече на купчина. Джек стоеше сред развалините и се смееше, но щом погледна перцето на Спийди, млъкна.
То вече бе станало тъмножълто и изглеждаше древно. Пукнатините му бяха огромни.
„Няма значение, пътниче Джек. Продължавай нататък. Мисля, че наоколо се мотае още една от тези тенекиени кутии. Но ти ще се справиш с нея, нали?“
— Ако трябва, ще се справя — отвърна Джек на глас.