Срита настрани някакви набедреници, шлемове и брони и тръгна по средата на коридора. Подът под кецовете му поскърцваше. Стигна до фоайето и се огледа.
„Джек! Ела при мен! Джек! Ела при мен!“ — пропя талисманът.
Джек тръгна нагоре по стълбите. По средата се спря, погледна към площадката и видя последния рицар да се взира в него. Беше гигант, висок над единадесет стъпки, с броня и черно перо. В очния прорез на шлема му пламтеше свирепа червена светлина.
Ръката му в желязна ръкавица стискаше огромен боздуган.
За миг Джек замръзна на стъпалата, после продължи нагоре.
5.
„Оставили са най-лошото последно“ — помисли си Джек и както се качваше нагоре към черния рицар,
пак
се плъзна
в Язон. И тук рицарят бе в черни доспехи, но те изглеждаха различни. Забралото беше вдигнато и лицето под него почти не се виждаше, цялото бе покрито със стари, изсъхнали язви. Джек ги позна. Този тип се бе приближил твърде близо до някоя от търкалящите се огнени топки в Прокълнатите земи и не му се беше разминало.
По стълбите с широки перила, но не от махагон от Карибските острови, а от твърдото дърво на Териториите, срещаше и други фигури. Не можеше да ги види съвсем ясно. Фигури с наметала и фигури с копринени ризи, жени с дълги бели рокли и с блестящи бели воали, спускащи се над разкошните им прически. Тези хора бяха красиви, но обречени — или може би призраците винаги изглеждат така на живите. Защо иначе самата представа за призраци поражда такъв ужас?
„Язон! При мен!“ — пропя талисманът и за миг цялата разчленена действителност сякаш рухна. Той не се пренесе в другия свят, а усети, че пада през светове като човек, пропадащ през прогнилите подове на древна дървена кула, етаж след етаж. Не се страхуваше. Хрумна му мисълта, че може би никога няма да успее да се върне — че просто завинаги ще продължи да пада през веригата от действителности или ще се загуби като в гъста гора — но веднага я отхвърли. Всичко това се случваше на Язон
(и на Джек)
за частица от секундата — по-малко време, отколкото му трябваше, за да изкачи още едно стъпало. Щеше да се върне — той беше единствен по природа и не вярваше, че такъв човек може да се загуби, понеже той имаше място във всички светове. „Но аз не съществувам едновременно във всички тях — помисли си Язон.
(Джек) —
Именно това е важното, в това е разликата. Аз прелитам през тях — вероятно твърде бързо, за да ме види някой, и след мен остава звук като пляскане на ръце или леко свистене, когато въздухът затваря празнотата, отворена в пространството от милисекундното ми пребиваване.“
В много от тези светове черният хотел беше черна руина — той смътно се досещаше, че в тези светове голямото зло, надвиснало сега над тънката нишка, опъната между Калифорния и Териториите, вече се е случило. В един от тях бурното, блъскащо се в брега море имаше болезнен, мъртвешки зелен цвят; небето също приличаше на гангрена. В друг видя летящо създание, голямо колкото заселнически фургон, да свива крила и да се спуска към земята като ястреб. То сграбчи нещо като овца и пак се издигна нагоре с окървавеното животно в човката си.
Щрак… щрак… щрак. Световете се сменяха пред очите му като карти, разбърквани от професионален комарджия.
Пак видя хотела. Пред него се изредиха няколко различни варианта на черния рицар, но намеренията на всичките бяха едни и същи — разликите бяха толкова незначителни, колкото тези в дизайна на конкуриращи се автомобили. Веднъж попадна в черна палатка, пълна със задушливата остра миризма на прогнило платно — имаше много дупки и през тях влизаха прашни, пречупени слънчеви лъчи. В този свят Джек/Язон се катереше по някаква въжена стълба, а черният рицар стоеше в някаква дървена кошница досущ като гарваново гнездо. После пак се пренесе… и пак… и пак.
В един от световете океанът гореше, в друг хотелът беше като в Пойнт Венути, само че бе до половината потопен в океана. За миг сякаш се озова в асансьор, а рицарят надничаше през отвора над него. После се намери на някакъв склон, а горе бдеше огромна змия с дълго, мускулесто тяло, покрито с броня от блестящи черни люспи.
„Кога ще стигна до края на всичко това? Кога ще спра да падам през подовете и просто ще се стоваря в мрака?“
„Джек! Язон! — повика го талисманът, повика го във всичките светове. — При мен!“
Джек тръгна към него — и беше същото като да си тръгнеш за вкъщи.
6.
Видя, че е бил прав — беше изкачил само няколко стъпала. Но действителността отново се бе втвърдила. Черният рицар — неговият черен рицар, черният рицар на Джек Сойер — стоеше на площадката и му препречваше пътя. Вдигна боздугана си.