Джек се уплаши, но продължи да се качва. Протегна пред себе си перцето на Спийди.
— Няма да се разправям с тебе — каза той. — Махни се от пътя ми…
Черната фигура замахна с боздугана и го стовари с невероятна сила. Джек отскочи встрани. Боздуганът се вряза в дървото, точно където Джек стоеше преди малко, и разцепи стъпалата. Отдолу зейна кух мрак.
Рицарят изтръгна боздугана. Джек прескочи две стъпала с перцето на Спийди между палеца и показалеца си… и изведнъж то просто се разпадна, посипа се като ситен дъждец от пожълтели парченца слонова кост върху кецовете му. Джек зашеметено се взираше в късчетата.
Звук на мъртвешки смях.
Рицарят вдигна боздугана с полепнали по него трески и парчета от стария влажен стълбищен килим. Горещият пламък струеше от очния прорез в шлема на призрака. Той сякаш одра обърнатото към него лице на Джек и между очите му бликна кръв.
Отново хриплив смях. Не го чуваше с ушите си. Знаеше, че и тези доспехи са празни като другите — просто стоманен кожух за все още неумрял дух, но смехът кънтеше в главата му. „Загуби, момче — наистина ли мислеше, че тази жалка дреболийка ще ти помогне да се справиш с мене?“
Боздуганът пак връхлетя, този път отстрани, и Джек успя да откъсне поглед от червения пламък точно навреме, за да се наведе — чу боздугана да изсвистява над главата му секунда преди да се стовари върху перилото и да отнесе еднометрово парче от него.
С метално скърцане рицарят се наведе към него в някаква ужасна, саркастична пародия на загриженост, след това вдигна боздугана за още един зловещ удар.
„Джек, ти нямаше нужда от вълшебен сок, за да се пренасяш отвъд, нямаш нужда и от вълшебно перце, за да разкараш туй джезве оттука!“
Боздуганът отново засвистя във въздуха. Джек залитна назад и пое дълбоко дъх. Мускулите на раменете му запариха около раните от шиповете.
Боздуганът мина на сантиметри от гърдите му, преди да окоси няколко от подпорите на перилата, сякаш бяха клечки за зъби. Джек се олюля на ръба на нищото, чувствуваше се абсурден и комичен като Бъстър Китън. Опита се да се опре на остатъка от перилото отляво, но под ноктите му се забиха тресчици. Болката бе толкова пареща и остра, та за миг му се стори, че очните му ябълки ще се пръснат. После се хвана със здравата си дясна ръка, успя да се задържи и се дръпна от ръба.
„Цялото вълшебство е в тебе, Джек! Още ли не си го разбрал?“
За минута той просто стоеше и се опитваше да си поеме дъх, след това пак погледна нагоре, към безизразното желязно лице.
— Я се разкарай, сър Гауин!
Рицарят пак наклони огромния си шлем с неочаквано деликатен жест, сякаш казваше нещо като: „Извинявай, моето момче, не те чух… на мен ли говориш?“ После отново замахна с боздугана.
Може би заслепен от страха си, досега Джек не бе забелязал колко бавни всъщност бяха тези замахвания, колко ясно съобщаваха траекторията на всеки ужасен удар. „Сигурно са му ръждясали сглобките“ — помисли си той. Във всеки случай сега, когато главата му се бе прояснила, беше достатъчно просто да се приближи, за да може ударът да падне зад него.
Изправи се на пръсти, протегна ръце и сграбчи черния шлем. Металът бе болезнено топъл — като изгаряща от температура плът.
— Махай се от лицето на този свят — изрече Джек с тих, спокоен глас, сякаш просто подхващаше разговор. — Заповядвам ти в нейно име.
Червената светлина в шлема изгасна като свещ в издълбана тиква и изведнъж цялата тежест — най-малко седем килограма — се стовари в ръцете му, защото под шлема вече нямаше нищо, доспехите се бяха разпаднали.
— Трябваше да убиете и двамата братя Елис — каза Джек и захвърли празния шлем. Той тупна на пода, изтрака и се търкулна като играчка. Хотелът сякаш уплашено се сви.
Джек се обърна към широкия коридор на втория етаж и тук най-сетне имаше светлина — чиста и ясна като в деня, когато видя летящите в небето хора. Коридорът завършваше пак с двойни врати и те бяха затворени, но от вертикалния процеп между тях се процеждаше достатъчно светлина, за да се разбере, че вътре наистина е много, много светло.
А така му се искаше да види ярката светлина, да разбере откъде идва тя! Защото за да стигне до нея, бе вървял дълго и то в тъмен, непрогледен мрак.
Вратите бяха тежки, покрити с фина резба. Над тях пишеше с малко поолющени, но въпреки това съвсем четливи букви: "Бална зала „Териториите“.
— Ей, мамо — каза Джей Сойер с тих, възхитен глас и тръгна към блясъка. Сърцето му се свиваше от щастие и всичко сякаш беше дъга, дъга, дъга. — Ей, мамо, мисля, че стигнах. Наистина мисля, че стигнах.