Леко и със страхопочитание той хвана по една дръжка във всяка ръка и ги натисна. Отвори вратите и чистата бяла светлина обля озареното му от щастие лице.
7.
Точно в мига, в който Джек се разправи с последния от петте рицари-пазители, Сънлайт Гардънър гледаше назад към плажа. Чу приглушен тътен, като че ли малък заряд динамит избухна някъде в хотела. В същата секунда ярка светлина блесна от прозорците на втория етаж на „Азенкур“, а резбованите месингови символи — луни, звезди, планетоиди и странни изкривени стрели — едновременно спряха да се въртят.
Гардънър се беше издокарал като някое тъпо ченге от лосанжелоския отдел за борба с тероризма. Над бялата си риза бе навлякъл издута черна противокуршумна жилетка, на дясното му рамо висеше радиостанция в платнена торба. Плътната й къса антена подскачаше при всяка негова стъпка. През другото си рамо беше метнал „Уедърби 360“ — ловна пушка, голяма почти колкото зенитно оръдие, която би накарала самия Робърт Рурк да умре от завист. Гардънър я бе купил преди шест години, когато обстоятелствата наложиха да се отърве от предишната си ловна пушка. Оригиналният й калъф, направен от кожа на зебра, беше в багажника на черния кадилак, заедно с тялото на сина му.
— Морган!
Морган не се обърна. Той стоеше и надничаше над няколко струпани скали, които стърчаха в пясъка като черни зъби. На двадесет стъпки от скалите и само пет стъпки над най-високата точка на прилива лежеше Спийди Паркър, двойник на Паркъс. Като Паркъс той някога бе наредил да жигосат Морган — от вътрешните страни на едрите му бели бедра сега имаше белези. По тези белези познаваха предателите в Териториите. Единствено поради застъпничеството на самата кралица Лаура белезите бяха от вътрешната страна на бедрата, а не на бузите му. Така можеше почти винаги да ги крие под дрехите си. Морган — този, както и онзи — не беше обикнал кралицата повече, макар и да се бе застъпила за него, но омразата му към Паркъс, надушил тогавашния заговор, бе нараснала до безграничност.
Сега Паркъс/Паркър лежеше на пясъка по очи, с покрита с гнойни рани глава. От ушите му бавно капеше кръв.
На Морган му се искаше да вярва, че Паркър е още жив, че още страда, но бе видял гърбът му да се надига за последен път малко след като той и Гардънър дойдоха при скалите преди около пет минути.
Когато Гардънър го повика, Морган не се обърна, защото беше потънал в съзерцание на стария си враг, най-сетне повален. Ако някой твърди, че отмъщението не е сладко, греши.
— Морган! — пак изсъска Гардънър.
Този път Морган се обърна намръщен.
— Е? Какво искаш?
— Погледни! Покривът на хотела!
Морган видя, че всички ветропоказатели и украшения по покрива — фигурите от кован месинг, които преди това се въртяха с абсолютно еднаква скорост, независимо дали духаше лек ветрец или свиреп ураган — стояха неподвижни. В същия миг земята под краката им потрепера. Сякаш някакъв огромен подземен звяр се бе размърдал в зимния си сън. Морган почти би повярвал, че му се е сторило, ако не бяха разширените кръвясали очи на Гардънър. „Хващам се на бас, че ти се иска никога да не беше напускал Индиана, Гард — помисли си Морган. — В Индиана няма земетресения, нали така?“
От всички прозорци на „Азенкур“ отново блесна светлина.
— Какво означава това, Морган? — дрезгаво попита Гардънър. Морган разбра, че дивата ярост от загубата на сина му за пръв път отстъпва пред страха му за самия него. Това бе досадно, но пък можеше да го насъска до предишния му бяс, ако се наложеше. Само че Морган не искаше точно сега да хаби енергия за нещо, което нямаше пряко отношение към проблема — отърваването на света, на всички светове, от Джек Сойер, който от досадник в началото се беше превърнал в най-чудовищния проблем в живота на Слоут.
Радиостанцията на Слоут изписука: „Началникът на Четвъртия червен отряд търси Слънчевия човек! Обади се, Слънчеви човеко!“
— Слънчевия човек слуша — изграчи Сънлайт. — Какво има? Приемам, началнико на Четвърти червен отряд.
Гардънър изслуша четири несвързани, развълнувани, абсолютно еднакви доклада. Двамата със Слоут не научиха нищо ново — блеснала светлина, спрели да се въртят ветропоказатели, може би земни вибрации или първи трус на земетресение — но въпреки това Гардънър ентусиазирано се трудеше по всеки доклад, задаваше въпроси, крясваше „край“ след всяко предаване, понякога прекъсваше докладващите с „повторете“ или „разбрано“. Слоут си помисли, че Сънлайт прилича на второстепенен актьор във филм за природно бедствие.
Но ако това му помагаше да се отпусне, Слоут нямаше нищо против. Така поне не му се налагаше да отговаря на въпросите му… а като се замисли за това, реши, че може би Гардънър не иска да чуе отговора на въпросите си и затова се вживява толкова в несвързания брътвеж по радиото.