Пазителите бяха мъртви или извън строя. Затова спряха ветропоказателите и точно това показваше блесналата светлина. Талисманът не беше у Джек… поне още не. Когато това станеше, всичко в Пойнт Венути щеше наистина да се разтърсва, да се преобръща и да стене. И Слоут вече смяташе, че Джек наистина ще намери талисмана… че открай време е бил предопределен да го намери. Това обаче не го плашеше.
Вдигна ръка и докосна закачения на шията му ключ.
Гардънър беше свършил с „край“, „разбрано“ и „продължавайте“. Прибра радиостанцията в окачената на рамото си торба и погледна Морган с ококорени, уплашени очи. Преди да успее да продума, Морган леко сложи ръце на раменете му. Ако изобщо можеше да изпитва обич към някого другиго освен към бедния си мъртъв син, то изпитваше обич — доста изкривена, разбира се — именно към този човек. Бяха извървели дълъг път заедно и като Морган дьо Орис и Озмънд, и като Морган Слоут и Робърт Сънлайт Гардънър.
В Юта Гардънър бе застрелял Фил Сойер с пушка, която много приличаше на метнатата през рамото му сега.
— Слушай, Гард — спокойно каза той, — ще спечелим.
— Сигурен ли сте? — прошепна Гардънър. — Мисля, че е убил Пазителите, Морган. Знам, че звучи откачено, но наистина мисля… — Той млъкна. Покритите му със слюнка устни трепереха.
— Ще спечелим — повтори Морган със същия спокоен глас и наистина беше сигурен в това. Изпълваше го чувство за ясна предопределеност. Много години бе чакал този миг. Решимостта му си остана непоколебима — такава беше и сега. Джек щеше да излезе с талисмана в ръце. Той имаше огромна сила… но беше крехък.
Погледна окуляра на пушката „Уедърби“, която можеше да повали препускащ носорог, после докосна ключа за светкавиците.
— Оборудвани сме добре и когато излезе, ще го посрещнем — каза Морган и добави: — И в двата свята. Стига да не загубиш куража си, Гард. Стига да си до мен.
Треперещите устни се постегнаха.
— Морган, разбира се, аз ще…
— Спомни си кой уби сина ти — каза тихо Морган.
В мига, в който Джек Сойер бе забил нажежената монета в челото на едно чудовище в Териториите, Руел Гардънър, от шестгодишен страдащ от сравнително леки епилептични припадъци (от същата възраст синът на Озмънд бе започнал да проявява симптомите на това, което наричаха болестта на Прокълнатите земи), изглежда бе получил фатален припадък на задната седалка на кадилак, каран от вълкодлак по шосе Е-70 от Калифорния на запад към Илиной, и бе умрял от задушаване в ръцете на Сънлайт Гардънър.
Очите на Гардънър сякаш щяха да изскочат от орбитите си.
— Спомни си — тихо повтори Морган.
— Лоши — прошепна Гардънър. — Всички момчета са лоши. Това е аксиома. И особено това момче.
— Точно така! — съгласи се Морган. — Задръж тази мисъл! Можем да го спрем, но искам да съм сигурен, че може да излезе от хотела само на твърда земя.
Той заведе Гардънър при скалата, откъдето бе наблюдавал Паркър. Видя, че върху мъртвия негър започват да кацат мухи — подути мухи-албиноси. Наистина прекрасно! Ако имаше списание като „Варайъти“, издавано и четено от мухи, Морган с удоволствие би купил рекламно пространство, за да ги привлече към мястото, където лежеше Паркър. Дойдеше ли една, щяха да дойдат и всички останали. Щяха да снасят яйцата си в гънките на гниещата му плът и човекът, жигосал бедрата на двойника му, щеше да служи за инкубатор на личинки. Каква разкошна идея! Морган посочи към пристана.
— Надуваемата лодка е там — рече той. — Прилича на кон, един Господ знае защо. В сенките е, но ти винаги си бил чудесен стрелец. Дали не би могъл да я улучиш, Гард, да я надупчиш с куршуми? Хайде, потопи тази проклета лодка!
Гардънър свали пушката от рамото си, погледна в окуляра и затърси целта.
— Видях я — злорадо прошепна той накрая и дръпна спусъка. Ехото дълго отеква над водата, после утихна. Цевта на пушката отскочи нагоре, после отново се сведе. Гардънър стреля пак. И пак.
— Улучих я — рече той и отпусна оръжието. Бе възвърнал куража си и пак вирна нос. Усмихваше се така, както се бе усмихвал, когато се върна от онази поръчка в Юта. — Вече е само пукнат балон във водата. Искаш ли да погледнеш в окуляра? — Той предложи пушката на Слоут.
— Не — отвърна той. — Щом казваш, че си я улучил, значи си я улучил. Сега ще трябва да излезе на твърда земя и ние знаем от коя посока ще дойде. Мисля, че ще носи това, което ни пречеше толкова години.
Гардънър вдигна светналите си очи към него.