— Предлагам да се преместим ето там. — Морган посочи старата, покрита с дъски пътека точно до оградата, където бе прекарал толкова много часове в наблюдение на хотела и в мисли какво ли има в балната зала.
— Добре…
И тогава земята застена и се разтърси под краката им — подземният звяр се беше събудил, протягаше се и ревеше.
В същия миг всички прозорци на „Азенкур“ се изпълниха с ослепителна бяла светлина — светлината на хиляди слънца. Прозорците се пръснаха едновременно и стъклата се посипаха в диамантен дъжд.
— Спомни си за сина си и ме следвай! — изкрещя Слоут. Чувството за предопределеност сега бе още по-ясно, ясно и неоспоримо. В края на краищата беше предопределено той да спечели.
Двамата се затичаха по разтърсващия се плаж към пътеката.
8.
Джек смаян пристъпваше по лъскавия под на балната зала. Гледаше нагоре с искрящи очи. Лицето му бе окъпано в чистия бял блясък, който носеше всички цветове — цветовете на изгрева, цветовете на залеза, цветовете на дъгата. Талисманът висеше във въздуха високо над него и бавно се въртеше.
Беше кристално кълбо с обиколка може би около деветдесет сантиметра — блясъкът около него бе толкова ослепителен, че не можеше да се каже точно колко е голямо. Грациозно извити линии прорязваха повърхността му, сякаш очертаваха географски ширини и дължини… „И защо не? — помисли си Джек, все още замаян от учудване и възторг. — Той е светът — микрокосмос на всички светове. Нещо повече, той е оста на всички възможни светове.“
Пееше, въртеше се, блестеше.
Джек стоеше под него, къпеше се в топлината му и ясно усещаше добронамерената му мощ. Стоеше сякаш в някакъв сън, мощта се вливаше в него като чист пролетен дъжд, събуждащ скритата сила на милиарди семенца. Почувствува неописуема радост да прелита през съзнанието му като ракета. Джек Сойер се засмя и скри вдигнатото си нагоре лице с две ръце — и в отговор на тази радост, и в подражание на полета й.
— Ела при мен тогава! — извика той и се плъзна
(през? към?)
в
Язон.
— Ела при мен тогава! — извика пак на мелодичния и леко напевен език на Териториите. Извика го през смях, но от очите му се стичаха сълзи. Разбра, че експедицията е започнала с другото момче и затова трябва да свърши с него. Откъсна се и
се плъзна
обратно
в
Джек Сойер.
Горе талисманът трептеше във въздуха, бавно се въртеше и хвърляше светлина, топлина и усещане за истинска доброта, за белота.
— Ела при мен!
Талисманът се заспуска надолу.
9.
И така, след много седмици, след трудни преживявания, тъмнина и отчаяние, след като намери и отново загуби приятели, след дни на тежък труд и нощи, прекарани във влажни копи сено, след битки с демоните на мрака (някои от които живееха в пукнатината на собствената му душа) — след всичко това талисманът идваше при Джек Сойер.
Той го гледаше как се спуска и нямаше никакво желание да избяга, но имаше чувството, че цели светове са изложени на риск, че цели светове висят на косъм. Истинска ли беше частта от Язон в него? Синът на кралица Лаура е бил убит — той беше призрак, в когото се кълняха хората от Териториите. И все пак Джек реши, че е истинска. Експедицията на Джек за талисмана — експедиция, която е била предназначена за Язон — го бе върнала към живота за малко — всъщност Джек имаше двойник, поне в известен смисъл. Ако Язон бе призрак, както рицарите бяха призраци, можеше като нищо да изчезне, когато блестящият, въртящ се глобус докосне протегнатите му нагоре ръце. Значи Джек щеше да го убие за втори път.
„Не се тревожи, Джек“ — прошепна му някакъв глас, топъл и ясен.
Спускаше се надолу — глобус, свят, светове. Той беше красота и топлина, той беше доброта, той беше възкресение на бялото. И както винаги е било и винаги трябва да бъде с бялото, беше ужасно крехък.
Докато талисманът се спускаше, в главата на Джек преминаваха светове. Сега не пропадаше през пластове действителност, а виждаше цял космос от действителности — препокриващи се, свързани като риза от
(действителност)
железни брънки.
„Протегнал си ръце към вселена от светове, към космос от доброта, Джек. — Гласът бе на баща му. — Не го изпускай, синко. В името на Язон, не го изпускай!“
Светове върху светове върху светове — някои великолепни, други като ад, осветявани за миг от топлата бяла светлина на тази звезда, на този кристален глобус, прорязан от тънки гравирани линии. Той бавно се спускаше надолу към протегнатите треперещи ръце на Джек Сойер.
— Ела при мен! — извика му момчето, както му бе пропявал самият талисман. — Хайде, ела при мен!