Беше на метър от ръцете му и ги обливаше с меката си, целебна топлина, после дойде по-близо и по-близо. Поколеба се за миг, като се въртеше бавно с леко наклонена ос, и Джек вече виждаше по повърхността му блестящите, трептящи очертания на континенти, океани и снежни върхове. Поколеба се… и после бавно се плъзна в протегнатите ръце на момчето.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Новини отвсякъде
1.
Лили Кавано, която бе потънала в неспокоен сън, след като и се стори, че чува гласа на Джек някъде отдолу, стреснато се изправи в леглото. За пръв път от седмици восъчножълтите й бузи порозовяха. В очите й блесна дива надежда.
— Язон? — ахна тя и се намръщи. Синът й не се казваше така. Но в съня, от който току-що се събуди, беше имала син с това име, а и самата тя бе друга жена. Всичко идваше от лекарствата, разбира се. Лекарствата просто изкривяваха сънищата й.
— Джек? — пак опита тя. — Джек, къде си?
Нямаше отговор… но тя го усещаше, беше сигурна, че е жив. За пръв път от много време — шест месеца може би — се чувствуваше наистина добре.
— Джеки — изрече тя и грабна цигарите си. Погледна ги за миг и ги запрати в другия край на стаята, където те тупнаха върху купчината боклуци в камината, които възнамеряваше да изгори привечер. — Мисля, че току-що се отказах от цигарите за втори и последен път в живота си, Джеки. Дръж се, хлапе. Мама те обича.
Изведнъж усети, че се е ухилила широко без никаква причина.
2.
Дони Киган, който дежуреше в кухнята на дома „Слънчева светлина“, когато Вълк излезе от сандъка, беше оцелял в онази ужасна нощ. Джордж Ъруинсън, вторият дежурен, не бе имал този късмет. Сега Дони живееше в доста по-традиционно сиропиталище в Мънси, Индиана. За разлика от някои други момчета от дома „Слънчева светлина“, той беше истински сирак — Гардънър бе имал нужда от няколко, за да замаже очите на щатските власти.
Сега Дони замаяно миеше с парцал един тъмен коридор на горния етаж. Изведнъж вдигна глава и замъглените му очи широко се отвориха. Облачното небе, от което върху унилите декемврийски нивя падаха дребни снежинки, внезапно се проясни на запад и пропусна един-единствен плътен слънчев лъч — страхотен и възвишен в самотната си красота.
— Прав си, аз наистина го обичам! — тържествуващо изкрещя Дони. Той викаше на Фърд Джанклоу, макар че в главата си имаше бръмбари за сто глави и вече бе забравил името му. — Той е красив и аз наистина го обичам!
Дони изцвили идиотския си смях, само че сега дори смехът му бе почти прекрасен. Няколко момчета се показаха на вратите си и изумено се втренчиха в него. Лицето му се къпеше в слънчевата светлина на единствения чист, ефимерен лъч и вечерта едно от момчетата прошепна на свой близък приятел, че за момент Дони му заприличал на Иисус.
Мигът отмина. Облаците се сгъстиха и скриха странно ясното късче небе, снегът се засили и вечерта се разрази първата голяма зимна буря за сезона. Дони обаче бе разбрал — и за един кратък миг дори знаеше — какво всъщност означава чувството на обич и тържество. Познанието отмина бързо, както отминават сънищата след като се събудим… но той никога не забрави самото чувство — това почти зашеметяващо чувство за благодат, поне веднъж видяна и изпитана, вместо да бъде обещавана, а после отказвана; чувството за чистота и нежна, озаряваща обич; чувството на екстаз при възкресението на бялото.
3.
Съдията Феърчайлд, който бе изпратил Джек и Вълк в дома „Слънчева светлина“, вече не беше никакъв съдия и щом изтечеше срокът на последното обжалване на присъдата му, щеше да отиде в затвора. Вече нямаше никакво съмнение, че ще свърши в затвора и че ще лежи дълго. Може би изобщо нямаше да излезе. Беше възрастен човек, с не много добро здраве. Ако не бяха намерили проклетите трупове…
Беше запазил присъствие на духа, доколкото беше възможно при създалите се обстоятелства, но сега, както седеше и си чистеше ноктите с дългото острие на джобното си ножче в кабинета в дома си, го затисна голямата сива вълна на депресията. Той изведнъж отдръпна ножчето от грубите си нокти, погледна го замислено и после пъхна острието в дясната си ноздра. Подържа го там за миг и след това прошепна: „О, по дяволите! Защо не?“ Рязко тласна ръка и изпрати десетсантиметровото острие на кратко, смъртоносно пътуване, като набучи първо синусите, а после и мозъка си.
4.
Смоуки Ъпдайк седеше в едно от сепаретата на кръчмата в Оутли, преглеждаше фактури и събираше цифрите с калкулатора, произведен от „Тексас Инструмънтс“, точно както бе правил в деня, когато се запозна с Джек. Само че сега беше късен следобед и Лори вече обслужваше първите клиенти за вечерта. Грамофонът-автомат свиреше „По-добре пред себе си да имам ракия (отколкото фронтална лоботомия)“.