Гащеризон. Кръгли очила без рамка като на Джон Ленън. И широка приветствена усмивка.
— Вълк! — извика Джек Сойер. — Вълк, ти си жив! Жив си!
Беше на два метра от него, когато скочи. Вълк го хвана без каквото и да било затруднение. Хилеше се от удоволствие и възторг.
— Джек Сойер! Вълк! Гледай ти! Точно както каза Паркъс! Аз съм тук на това богопоразяващо място, което мирише като лайно в блато, и ти също си тук! Джек и неговият приятел! Вълк! Добре! Страхотно! Вълк!
Всъщност именно миризмата каза на Джек, че това не е неговият Вълк, точно както му каза и че този Вълк е някакъв негов роднина… много близък най-вероятно.
— Познавах „родения ти наведнъж“ брат — каза Джек, докато още бе в силните му космати ръце. Сега, вече отблизо, видя, че това лице е по-старо и по-мъдро, но все така сърдечно.
— Моят брат Вълк — каза Вълк и пусна Джек долу. Протегна ръка и докосна талисмана с върха на пръста си. В същия миг една ярка искра лумна и като комета прониза тъмните дълбини на глобуса. Вълк го гледаше с благоговение.
После си пое дъх, погледна Джек и се ухили. Джек незабавно му отвърна.
Ричард ги наблюдаваше предпазливо и учудено.
— В Териториите има както лоши, така и добри вълкодлаци… — започна Джек.
— Много добри вълкодлаци — прекъсна го Вълк и подаде ръка на Ричард. Той понечи да се отдръпне, после я пое. Извивката на устата му накара Джек да си направи извода, че приятелят му очаква с него да се случи това, което се бе случило с Хек Баст преди доста време.
— Това е „роденият наведнъж“ брат на моя Вълк — гордо заяви Джек. Прокашля се, понеже не знаеше как точно да изрази чувствата си към брата на това същество. Дали вълкодлаците си поднасят съболезнования? Дали те бяха част от техния ритуал?
— Обичах брат ти — каза той. — Той ми спаси живота. Като изключим Ричард, който е тук, той беше най-добрият приятел, когото някога съм имал. Мъчно ми е, че умря.
— Сега е в луната — каза братът на Вълк. — Ще се върне. Джек Сойер, всичко си отива като луната. И всичко се връща като луната. Хайде да вървим. Искам да се махна от това вонящо място.
Ричард го погледна озадачен, но Джек го разбираше и му съчувствуваше. Бензиностанцията сякаш беше обградена от горещата мазна воня на въглеводороди като с кафяво було, през което човек може да гледа.
Вълк се доближи до кадилака и отвори задната врата като същински шофьор. Джек предположи, че той всъщност е точно такъв.
— Джек? — Ричард изглеждаше изплашен.
— Всичко е наред.
— Но къде…
— При майка ми, мисля. Ще прекосим цялата страна чак до Аркадия Бийч, Ню Хампшир. Пътуването ще бъде първокласно. Хайде, Ричи.
Приближиха се до колата. На широката задна седалка се мъдреше стара кутия за китара. Сърцето на Джек отново подскочи.
— Спийди! — Той се обърна към брата на Вълк. — И Спийди ли ще дойде с нас?
— С вас съм само аз — ухили се вълкодлакът.
Джек посочи кутията за китара.
— А това откъде се взе?
Вълк пак се ухили и показа много и големи зъби.
— От Паркъс — каза той. — За вас остави и това. Почти забравих.
Извади от задния си джоб някаква много стара пощенска картичка. От предната й страна се виждаше въртележка с познати кончета. Ела Спийд и Сребърната дама също бяха между тях. Само че жените около въртележката бяха облечени с рокли с турнюри, а момченцата с голфчета. Много от мъжете имаха цилиндри и тънки мустачки. Картичката бе пожълтяла от старост.
Джек я обърна и първо прочете отпечатания в средата надпис: „Въртележката в Аркадия Бийч, 4 юли, 1894.“
И именно Спийди — а не Паркъс — бе издраскал не съвсем грамотно две изречения с разкрачен почерк и тъп, мек молив.
„Ти извърши големи чудеса, Джек. Използвай каквот ти трябва от кутията — запази остатъка или го изхвърли.“
Джек прибра картичката в джоба си, влезе в кадилака и се плъзна по плюшената седалка. Една от закопчалките на старата кутия беше счупена. Той отвори другите три.
— Мили Боже! — възкликна Ричард, който беше влязъл след него в колата.
Кутията беше натъпкана с двадесетдоларови банкноти.
8.
Вълк ги закара вкъщи и макар че Джек позабрави част от случилите се през тази есен събития доста бързо, всеки миг от това пътуване остана запечатан в съзнанието му завинаги. Той и Ричард седяха на задната седалка на кадилака и Вълк ги караше на изток и на изток и на изток. Знаеше пътищата и шофираше добре. Понякога си пускаше касети на „Кридънс Клиъруотър Ривайвъл“ — „Бяг през джунглата“ май му беше любима — толкова силно, че на момчетата едва не им се спукваха тъпанчетата. След това прекарваше дълго време да слуша как се променя звукът на вятъра, докато той натиска бутона и страничното стъкло се вдига и спуска. Това занимание сякаш напълно го омагьосваше.