4.
Джек тръгна към стъпалата, водещи към хотела… после се обърна надясно и пресече алеята. Там имаше железен парапет. Под него към плажа се спускаше напукана скала. Далече вдясно увеселителното влакче на лунапарк „Аркадия“ стърчеше към притъмняващото небе.
Джек вдигна лице на изток. Вятърът, вършеещ из парка, бръсна косата назад от челото му.
Той вдигна кълбото в ръцете си, сякаш го предлагаше на океана.
5.
На 21 декември 1981 Джек Сойер стоеше близо до мястото, където водата и земята се събираха, и гледаше към спокойния Атлантически океан. Той беше навършил тринадесет години на този ден, въпреки че не знаеше това, и бе изключително красиво момче. Кестенявата му коса бе дълга, може би твърде дълга, но океанският бриз я отмяташе назад и откриваше фино, гладко чело. Той стоеше там и мислеше за майка си й за апартамента в хотела, в който бяха живели заедно. Дали щеше да запали лампа там горе? Струваше му се, че щеше.
Джек се обърна. Очите му необуздано блестяха на светлината на талисмана.
6.
Лили заопипва стената с трепереща, слаба като на скелет ръка. Търсеше копчето на лампата. Откри го и я запали. Ако някой я бе видял в този миг, сигурно щеше да се уплаши. През последните десетина дни ракът го бе ударил на спринт вътре в нея, сякаш усещаше, че нещо може да се изпречи на пътя му и да му развали цялото удоволствие. Лили Кавано сега тежеше тридесет и девет килограма. Кожата й беше жълтеникава и опъната като пергамент върху черепа. Кафявите кръгове под очите й бяха станали съвсем черни и мъртвешки. Самите очи гледаха с трескава, изтощена интелигентност. Гърдите й се бяха стопили. Месото от ръцете й бе изчезнало. Върху хълбоците и бедрата й бяха започнали да се появяват рани от продължителното лежане.
И това не беше всичко. През последната седмица бе хванала и пневмония.
В своето окаяно състояние тя, разбира се, беше предпочитан кандидат за това или някое друго респираторно заболяване. То би могло да я споходи и при най-добри обстоятелства… а настоящите определено не бяха от тях. Радиаторите в „Алхамбра“ преустановиха нощното си бръмчене преди известно време. Тя не беше сигурна точно кога — времето бе станало толкова мъгляво и неопределено за нея, колкото и за Джек в кадилака. Знаеше единствено, че топлината бе изчезнала през същата нощ, през която проби стъклото с юмрук, за да накара чайката, приличаща на Слоут, да отлети.
Оттогава насам „Алхамбра“ се бе превърнала в безлюден хладилник. Гробница, в която тя скоро щеше да умре.
Ако Слоут бе отговорен за случилото се в „Алхамбра“, трябваше да му се признае, че се беше справил дяволски добре. Всички бяха изчезнали. Всички!!! Вече нямаше камериерки, тикащи по коридорите скърцукащите си колички. Нямаше подсвиркващ си електротехник. Нямаше свъсен администратор-лицемер. Слоут ги бе пъхнал в джоба си и ги беше отнесъл нанякъде.
Преди четири дни — когато не успя да намери в апартамента достатъчно храна, за да задоволи дори своя птичи апетит — тя стана от леглото и бавно се отправи на пътешествие до асансьора. Носеше си стол, от време на време сядаше на него, а главата й висеше от изтощение, или пък го използуваше за опора. Четиридесетте крачки измина за четиридесет минути.
Натисна няколко пъти бутона, но асансьорът не се появи. Пък и самият бутон изобщо не светеше.
— Те ти, булка, Спасовден! — дрезгаво прошепна Лили и бавно удължи експедицията си с още двадесет крачки, за да стигне до стълбището.
— Хей! — извика тя надолу и след това силно се разкашля, наведена над облегалката на стола.
„Може би не могат да ме чуят, когато крещя, но е дяволски сигурно, че и мъртъвците в гроба ме чуват, когато кашлям така с последните остатъци от дробовете си.“
Не дойде никой.
Тя извика още веднъж-дваж, получи нов пристъп на кашлица и накрая се запрепъва обратно по коридора, който изглеждаше дълъг като планинско шосе в Небраска в ясен ден. Не смееше да слезе по проклетите стълби. Никога не би успяла да се изкачи обратно. Освен това долу нямаше никого — нито във фоайето, нито в ресторанта „Агнешко печено“, нито в кафенето, нито където и да било. Телефоните също бяха изключени. Поне този в нейната стая беше, а пък не бе чула дори едно-единствено иззвъняване и в останалата част на този стар мавзолей. Не, изобщо не си струваше труда. Рисковано начинание. Никак не й се искаше да измръзне до смърт във фоайето.
— Джеки — промърмори тя, — къде, по дяволите…
После отново се разкашля и този пристъп наистина беше лош, понеже по средата му припадна и се строполи на пода като повлече и грозния стол със себе си и той я захлупи, и тя лежа близо час на студения под и сигурно тогава пневмонията се нанесе в бързо западащия квартал, който за зла участ се оказа тъкмо тялото на Лили Кавано. „Хей, Рачо, здравей! Аз съм новото маце в махалата! Можеш да ми викаш Пневмония! Побързай към финала!“