Някак си все пак успя да се добере до стаята си и оттогава непрекъснато имаше температура и й се струваше, че слиза все по-надолу по някаква безкрайна спирала. Слушаше как дишането й става все по-шумно и по-шумно, докато накрая изгарящото й от треска съзнание започна да си представя дробовете й като два органични аквариума, в които се блъскат безброй потопени вериги. Но въпреки това се държеше — държеше се, понеже част от съзнанието й с някаква луда, отпадаща сигурност настояваше, че Джек вече се връща оттам, където е бил.
7.
Началото на последната й кома приличаше на трапчинка в пясъка — трапчинка, която започва да се върти като водовъртеж. Звукът на потопени вериги в гърдите й се превърна в дълго, сухо издишване:
— Ххххххххххх…
След това нещо я измъкна от спиралата и я накара да търси копчето за лампата в студената тъмнина на стената. После стана от леглото. Не бе й останала достатъчно сила, за да го направи, всеки лекар би се изсмял на идеята й. И все пак го направи. Два пъти пада назад, но най-сетне се закрепи на крака. От усилията устата й се бе извила като за ръмжене. Протегна ръка да напипа стола, откри го и с негова помощ започна да се примъква към прозореца.
От Лили Кавано, кралицата на второкласните филми, нямаше и помен. Това беше един крачещ ужас, разяден от рака, изгарящ от температура.
Тя стигна до прозореца и погледна навън.
Долу видя човешка фигура и светеща топка.
— Джек — опита се да изкрещи тя. От устата й излезе само стържещ шепот. Вдигна ръка, опита се да махне. Прималя й.
(Ххххххххххх…)
Вкопчи се в перваза.
— Джек!
Изведнъж светещата топка в ръцете на човешката фигура проблесна ярко и освети лицето й и това беше лицето на Джек, това наистина беше Джек, о, слава Богу, това наистина беше Джек, Джек се бе върнал.
Фигурата затича.
„Джек!“
Хлътналите, умиращи очи станаха още по-блестящи. По жълтите й, опънати бузи се стичаха сълзи.
8.
— Мамо!
Джек тичешком пресече фоайето. Видя, че старомодното телефонно табло е почерняло и опушено като от пожар след късо съединение и веднага го забрави. Беше я видял и тя изглеждаше ужасно — сякаш бе видял силуета на някакво бостанско плашило, щръкнало край прозореца.
— Мамо!
Летеше нагоре по стъпалата, вземаше ги първо по две, после по три наведнъж. Талисманът колебливо припламна в розово-червено и след това отново потъмня в ръцете му.
— Мамо!
Сега по коридора към апартамента им. Краката му почти не докосваха пода. Най-сетне чу гласа й — но не като меден вик или лек гърлен смях. Не. Това беше дрезгавият грач на същество, застанало от другата страна на гроба.
— Джеки?
— Мамо!
Той влетя в стаята.
9.
В колата Ричард Слоут нервно гледаше нагоре през тъмните стъкла. Какво правеше той тук? Какво правеше Джек тук? Очите го боляха. Напрягаше се да види горните прозорци в сгъстяващия се здрач. Наведе се странишком и отново се втренчи нагоре. Изведнъж ослепително бяла светлина изригна от няколко от прозорците на четвъртия етаж и за миг обля цялата предна страна на хотела. Ричард скри глава между коленете си и изстена.
10.
Тя беше на пода под прозореца, но той я видя най-накрая. Изпомачканото, сивеещо, някак оваляно легло беше празно, цялата спалня, разхвърляна като стая на дете, изглеждаше празна… стомахът на Джек се сви на топка, думите заседнаха в гърлото му. След това талисманът изстреля още една от ослепителните си илюминации и в миг и за миг превърна всичко в стаята в чиста безцветна белота.
— Джеки — простена тя още веднъж и той видя сгърченото й като празна обвивка от бонбон тяло под прозореца и изкрещя:
— Мамо!
Изтънялата й, загубила блясъка си коса се валяше по мръсния килим. Ръцете й приличаха на малки лапички — бледи и драскащи.
— Господи, Боже мой, мамо, о, Господи… — избръщолеви той и някак си се придвижи през стаята за миг, който му се стори ясен като образ върху фотографска плака, без да направи и крачка, той плаваше, той плуваше през пълната с вещи, ледена спалня на Лили. Косата й върху мръсния килим, ръцете й — само жили и възли.
Вдъхна плътната миризма на болест, на близка смърт. Джек не беше лекар, нито пък имаше някаква представа за това, което ставаше с тялото на Лили. Но той разбра едно нещо — майка му умираше, животът й се изцеждаше през невидими пукнатини и й бе останало съвсем малко време. Тя бе промълвила два пъти името му и това сякаш бе всичко, което животът, останал в нея, щеше да й разреши. Той се разплака, сложи ръка върху главата й и остави талисмана на пода до нея.