Косата й му се стори пълна с пясък, главата й гореше.
— Ох, мамо, мамичко — каза той и пъхна ръце под нея. Все още не можеше да види лицето й. Хълбокът й го пареше през тънката нощница като врата на печка. До другата му длан лявата й лопатка пулсираше също толкова гореща. Тя почти нямаше месо върху костите и за част от секундата му заприлича на мръсно детенце, оставено болно и само. От очите му внезапно бликнаха неканени сълзи. Вдигна я и изпита чувството, че държи вързоп дрехи. Изстена. Увисналите й ръце се поклащаха отпуснато, некрасиво.
(Ричард)
Ричард никога не му се бе струвал… толкова зле, даже когато го беше носил като изсъхнала обвивка на конче надолу по последния хълм в отровения Пойнт Венути. Тогава от приятеля му сякаш не бе останало почти нищо освен пъпки и обрив и той също бе изгарял от температура, но с някакъв внезапен ужас Джек осъзна, че в Ричард тогава бе имало повече истински живот, повече материя, отколкото сега имаше у майка му. Но все пак тя беше извикала името му.
(а Ричард едва не бе умрял)
Тя бе извикала името му. Вкопчи се в това. Бе стигнала до прозореца. Беше извикала името му. Беше невъзможно, немислимо, неморално да допусне, че тя би могла да умре. Една от ръцете й се поклащаше пред него като тръстика, обречена да бъде срязана на две от коса… сватбената й халка беше паднала от пръста й. Той плачеше неспирно, непрекъснато, несъзнателно.
— Добре, мамо, сега е добре, добре… добре…
Отпуснатото тяло в ръцете му леко потрепна, сякаш изразяваше съгласие.
Той внимателно я сложи върху леглото, тя се търкулна и остана по гръб. Джек опря коляно върху дюшека и се наведе над нея. Изтънялата коса се смъкна от лицето й.
11.
Веднъж, в самото начало на пътуването си, той за миг бе видял майка си като старица — изнемощяла, изтощена старица в сладкарница. Веднага щом я бе познал, илюзията беше изчезнала и Лили Кавано Сойер си бе възвърнала неостаряващата същност. Защото истинската, същинската Лили Кавано не би могла да остарее — тя беше вечна блондинка с бърза, присмехулна усмивка и изражение, което казваше: „върви по дяволите“.
Такава беше истинската Лили Кавано, тази, чиято снимка бе вляла сила в сърцето на Джек, когато я бе видял да се усмихва от афиша в Пойнт Венути.
Жената върху леглото много малко приличаше на актрисата от афиша. За миг го заслепиха сълзи.
— О, не… не… не — изстена той и сложи дланта си върху пожълтялата й буза.
Тя изглеждаше така, сякаш никога няма да събере сила, за да повдигне ръката си. Той стисна бледите й, съсухрени пръсти.
— Моля те, моля те, моля те, не… — Не можеше да си разреши дори да го изрече.
И тогава осъзна колко много усилия бе положила тази повяхнала жена. Внезапно прозря, че тя бе търсила него. Майка му просто е знаела, че той идва. Вярвала е, че ще се върне и по някакъв начин, който сигурно бе свързан със самия талисман, беше разбрала момента на завръщането му.
— Тук съм, мамо — прошепна Джек. Носът му потече. Без да се церемони, той го отри с ръкав.
За пръв път осъзна, че целият трепери.
— Донесох го — каза момчето и за миг изпита истинска гордост, сияйна радост от свършеното. — Донесох талисмана.
Нежно положи малката й като орех ръка върху завивките.
Талисманът продължаваше да свети на пода до стола, където го бе оставил. Само че светлината му беше слаба, колеблива и замъглена. Джек беше излекувал Ричард просто като търкулна кълбото по дължината на тялото му. Същото беше направил и със Спийди. Но това трябваше да бъде нещо друго. Знаеше, че е така, но не и какво точно трябва да бъде това „друго“… или може би все пак знаеше, но просто не искаше да повярва.
И все пак не би счупил талисмана, дори ако това бе единственият начин да спаси живота на майка си — това поне знаеше.
Вътрешността на талисмана бавно се изпълни с мътна белота. Пулсациите му се преляха една в друга и се превърнаха в постоянна светлина. Джек постави ръцете си върху него и той изстреля напред заслепяваща стена от светлина, дъга, която сякаш щеше да проговори! Най-сетне!
Джек тръгна обратно към леглото, а талисманът изхвърляше и разпръсваше светлина от пода до тавана, обливаше цялото легло.
Веднага щом Джек застана до майка си, талисманът сякаш започна да променя структурата си под пръстите му. Стъклената му твърдост някак си се промени, стана по-малко хлъзгава, по-порьозна. Върховете на пръстите му сякаш започнаха да потъват в него. Размътената му вътрешност вреше и потъмняваше.