(защото живи като птици, живи като световете вътре в талисмана, до него достигнаха звуците от тромбони и тромпети и извивките на саксофони и пеещите в хор гласове на жаби и сиви гургулици. „Хората, които познават вълшебството ми, напълниха равнината с дим.“ Чу гласовете на вълкодлаци, извиващи вълчата си песен срещу луната. И вода се плисна в носа на кораб и риба изпляска по повърхността на езеро с опашка и дъга плисна над земята и пътуващо момче плесна капчица слюнка, за да му каже по кой път да тръгне, и новородено бебе сбърчи лице и изплака. И след това чу огромния глас на оркестър, пеещ с цялото си масивно сърце, и стаята се изпълни от един-единствен глас, който се издигаше и издигаше и издигаше над цялото това нашествие от звуци. Камиони набиха спирачки и фабрични сирени завиха и някъде се спука гума и някъде високо гръмна фишер и любовник прошепна „любима“ и изпищя дете и гласът се извиси още и още и за миг Джек изобщо не разбра, че не може да вижда. Но след това отново можеше.)
Очите на Лили се отвориха широко. Втренчиха се в лицето на Джек и питаха къде са. Изражението им бе като на новороден младенец, току-що пръкнал се на света. После тя рязко си пое дъх…
… и река от светове и наклонени галактики и вселени бе издърпана нагоре и навън от талисмана. И всички те потекоха като поток с цветовете на дъгата и се вляха в устата и носа й… и се полепиха като капчици проблясваща роса по жълтеникавата и кожа и попиха навътре. За миг майка му цялата бе обвита в сияние…
… за миг майка му беше талисманът.
Болестта изчезна от лицето и без остатък. И това не се случи в някаква бърза последователност като на филм. Това стана изведнъж. За миг. Тя беше болна… и след това просто беше добре. Бузите й розовееха. Изтънялата, изтощена коса отново бе гъста и буйна и лъщеше с цвета на тъмен мед.
Тя вдигна глава и Джек се втренчи в нея.
— О… Боже мой… — прошепна Лили.
Сиянието, излъчващо се от нея, вече намаляваше… но здравето остана.
— Мамо? — Той се наведе към леглото и нещо се смачка като целофан в ръцете му — крехката обвивка на талисмана. Джек се обърна да я остави върху нощното шкафче и събори няколко от шишенцата с лекарства. Две-три се счупиха на пода, но това вече нямаше значение. Та те просто не й бяха нужни. Момчето остави обвивката с благоговение. Подозираше — не, знаеше — че съвсем скоро и тя ще изчезне.
Майка му се усмихваше — с прекрасна, доволна, някак си изненадана усмивка, която казваше: „Здравей, свят, аз отново съм тук! Какво знаеш ти за това?“
— Джек, върнал си се — най-сетне рече тя и потри очи, сякаш за да се увери, че синът й не е мираж.
— Да — отвърна той и се опита да се усмихне. И наистина го направи въпреки сълзите, които се стичаха по лицето му. — Да, тук съм, мамо.
— Чувствувам се… много по-добре, Джеки.
— Наистина ли? — Той отново се усмихна и изтри мокрите си очи. — Това е чудесно, мамо.
Очите й сияеха.
— Прегърни ме, Джеки.
В апартамента на четвъртия етаж на един безлюден курортен хотел на брега на Ню Хампшир едно тринадесетгодишно момче на име Джек Сойер се наведе и усмихнато и със затворени очи силно прегърна майка си. Нормалният живот с приятели и игри и музика, живот, в който съществуваха училища, за да ходи в тях, и хладни чаршафи, между които да се плъзва нощем, обикновеният живот на тринадесетгодишно момче (ако животът на подобни създания с цялото му разнообразие и пищност изобщо може да се смята за обикновен) се бе върнал при него. И това Джек също дължеше на талисмана. Когато си спомни да се обърне и да го погледне, талисманът беше изчезнал.
ЕПИЛОГ
В ослепително бялата спалня, пълна с разтревожени жени, Лаура де Лосиан, кралица на Териториите, отвори очи.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
„Така завършва тази хроника. Щом е историята на момче, тя трябва да спре тук. Ако продължи още, вече ще се превърне в историята на мъж. Когато човек пише роман за живота на възрастни хора, той знае точно къде да спре — до женитбата, но когато пише за деца, трябва да спре, където намери за най-добре.