Висок, изправен човек в униформа почти същата като на стражите, която с еднакъв успех можеше да се използува както при битка, така и за някоя оперета, безшумно изникна край тях. След секунда Джек забеляза, че той не носи жабо и че шапката му е островърха, а не триъгълна. Той каза нещо на стражите, после се обърна към водача на малката група. Нямаше повече крясъци, нямаше размахване на пръсти. Мъжът говореше тихо. Джек видя, че мъжете от малката група престанаха със заплахите, запристъпяха от крак на крак, провесиха носове и един по един си тръгнаха. Офицерът изчака да се отдалечат, после отново се обърна към войниците си за последни наставления.
Докато той стоеше с лице към Джек и пропъждаше натрапниците, момчето видя продълговатата, бледа, назъбена като светкавица линия на някакъв белег, започващ под дясното му око и свършващ почти в края на челюстта, да лъсва върху кожата му.
Офицерът кимна на стражите и бързо тръгна нанякъде, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и скоро се смеси с тълпата, очевидно насочил се към целта си встрани от павилиона. Джек пое след него.
— Господине! — извика той, но офицерът продължи да разблъсква бавно движещата се тълпа.
Джек тичешком заобиколи група мъже и жени, които влачеха някакво прасе към една от малките палатки, промуши се между две тумби хора, насочили се към портата, и най-накрая се приближи достатъчно, за да протегне ръка и да докосне лакътя на офицера.
— Господин капитан!
Офицерът се обърна и Джек се смрази. Отблизо белегът изглеждаше плътен и някак изпъкнал, приличаше на живо насекомо, пълзящо по лицето на мъжа. „И без белега — помисли си Джек — лицето на този човек би изразявало енергичност и нетърпение.“
— Какво има, момче? — попита го офицерът.
— Господин капитан, налага се да говоря с вас. Трябва да видя господарката, но не мисля, че мога да вляза в двореца. О, забравих да ви покажа това. — Той бръкна в широкия джоб на непознатите панталони и сграбчи триъгълния предмет.
Когато разтвори длан, за да го покаже, изстина от ужас. Това, което държеше в ръка, не беше перце за китара, а някакъв дълъг зъб, може би на акула, обточен със сложна плетеница от злато.
Джек уплашено погледна капитана в лицето й видя собствения си ужас да наднича и оттам. Нетърпението, което му се струваше така характерно, беше изчезнало. Несигурност и даже страх за миг изкривиха чертите на строгото лице. Капитанът протегна ръка към Джек и момчето помисли, че трябва да му даде зъба със златните орнаменти, но мъжът просто сгъна пръстите му върху триъгълния предмет и каза:
— Следвай ме!
Продължиха покрай огромния павилион и капитанът заведе Джек в голяма палатка от твърдо, избеляло корабно платно. В сумрака лицето на офицера изглеждаше като оцветено с дебел слой розова креда.
— Откъде взе този знак — попита той спокойно.
— От Спийди Паркър. Той ми каза, че трябва да ви намеря и да ви го покажа.
Мъжът поклати глава.
— Това име не ми говори нищо. Искам да ми дадеш знака сега. Веднага. — Той здраво стисна китката на Джек. — Дай ми го и ми кажи откъде си го откраднал!
— Казвам истината. Даде ми го Лестър Спийди Паркър. Той работи в лунапарка. Но това тогава не беше зъб, а перце за китара.
— Струва ми се, че не разбираш какво може да ти се случи, момче.
— Но вие го познавате, спомнете си — примоли се Джек. — Той ви описа, каза ми, че сте капитан от външната стража. Спийди ме посъветва да ви намеря.
Капитанът поклати глава и още по-здраво стисна китката на Джек.
— Опиши ми този човек. Аз ще разбера дали лъжеш, момче. На твое място добре бих си помислил, преди да започна.
— Спийди е стар. По-рано е бил певец на блус. — Стори му се, че в очите на капитана проблесна някакъв спомен. — Той е черен, с черна кожа. С побеляла коса и дълбоки бръчки по лицето. И е много слаб, ама е много по-силен, отколкото изглежда.
— С черна кожа. Имаш предвид кафява, нали така?
— Ами те, черните хора, не са наистина черни. Както и белите не са наистина бели.
— Значи кафяв човек на име Паркър. — Капитанът пусна китката на Джек. — Тук го наричаме Паркъс. Значи ти си от… — Той кимна към някаква далечна, невидима точка на хоризонта.
— Точно така — отвърна Джек.
— И Паркъс… Паркър… те е изпратил да видиш нашата кралица?