— Той каза, че държи да видя господарката и че вие можете да ме заведете при нея.
— Тогава трябва да побързаме. Мисля, че знам как да го направя, но нямаме време за губене. — Беше променил посоката на мисленето си с войнишка бързина и плавност. — Сега слушай внимателно. Наоколо се мотаят доста гадни копелета, затова ще се преструваме, че си мой син. Ти си ме разочаровал във връзка с някаква малка работа и аз съм ти много ядосан. Мисля, че никой няма да ни спре, ако изиграем убедително това представление. Поне ще успея да те вмъкна вътре, но влезем ли, там може да стане още по-сложно. Как смяташ, ще можеш ли да го направиш? Ще можеш ли да убедиш хората, че си мой син?
— Майка ми е актриса — отвърна Джек и отново изпита старата си гордост от това.
— Е, тогава да видим какво си научил — каза капитанът и изненада Джек с намигване. — Ще се постарая да не ти причинявам болка. — След това отново изуми момчето, като здраво стисна ръката му над лакътя. — Хайде! — каза той, отметна платнището и бързо тръгна напред, като почти влачеше Джек след себе си.
— Когато ти кажа да измиеш плочите зад кухнята, значи трябва да ги измиеш — високо нареждаше капитанът, без да го поглежда. — Ясно ли ти е? Ще си вършиш работата и това е! И когато не я вършиш, ще бъдеш наказван!
— Ама аз измих няколко плочи — захленчи Джек.
— Не съм ти казвал да измиеш само няколко! — изрева капитанът и продължи да го дърпа след себе си. Хората около тях се разделиха, за да им направят път. Някои се усмихнаха съчувствено на Джек.
— Ама аз щях да измия и другите, честна дума, тъкмо натам отивах…
Офицерът го влачеше към портата, без даже да погледне към стражите.
— Не, татко! — пищеше Джек. — Боли ме!
— Ще видиш как ще те заболи след малко! — закани се капитанът и го задърпа през широкия вътрешен двор, който Джек бе видял от коларския път.
Когато стигнаха до другия край на двора, той го затегли нагоре по ред дървени стъпала и навътре в самия дворец.
— Сега се постарай играта ти да е на ниво — прошепна „татко му“ и бързо зави по някакъв дълъг коридор. Стискаше ръката му толкова силно, че по нея сигурно оставаха синини.
— Вече ще слушааам! — виеше Джек.
Капитанът го дръпна към втори, по-тесен коридор. Вътрешността на двореца изобщо не приличаше на палатка. Беше нещо като лабиринт от проходи и малки помещения и миришеше на мазнина и дим.
— Обещай! — изрева капитанът.
— Обещавам! Сто пъти обещавам!
Завиха по трети коридор и видяха група натруфени мъже, които се подпираха по стените или се изтягаха по кушетките. Всички извиха глави, за да огледат шумната двойка. Един от тях, който се забавляваше да дава заповеди на две девойчета, понесли купчини сгънати чаршафи, хвърли изпълнен с подозрение поглед към Джек и капитана.
— А аз обещавам с бой да изкарам греха от теб! — високо се закани капитанът.
Някои от мъжете се изсмяха. Всички носеха меки, обточени с кожа шапки с периферии и кадифени ботуши. Лицата им изглеждаха тъпи и алчни. Мъжът, който говореше с прислужничките и май ръководеше групата, беше висок и слаб като скелет. Напрегнатото му, амбициозно лице проследи момчето и офицера, когато забързано минаха покрай него.
— Моля те, недей! — скимтеше Джек. — Моля те!
— Всяко моля е още един удар с каиша — изрева капитанът и мъжете отново избухнаха в смях. Кльощавият благоволи да покаже усмивка, студена като острието на нож, преди отново да се обърне към момичетата.
Капитанът завлече момчето в някаква безлюдна стая, пълна с прашни дървени мебели, и там най-после пусна изтръпналата му ръка.
— Онези бяха неговите хора — прошепна той. — На какво ли ще прилича животът ни, когато… — Той поклати глава и за миг сякаш забрави, че бърза. — В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че кротост и смирение ще се възцарят на земята, но онези типове не могат да съберат дори капка кротост и смирение помежду си. Те искат богатства, те искат… — Той сви рамене и разпери ръце, защото не искаше или не можеше да каже какво още искат мъжете отвън. После добави: — Сега трябва да побързаме. Добре е, че все още има тайни пътища, които неговите хора не са научили. — И кимна встрани към избелялата дървена стена.
Джек го последва и видя как капитанът натисна две от гладките, кафяви главички на гвоздеи, стърчащи в левия край на някаква прашна дъска. Един квадрат от избелялата стена хлътна навътре и разкри тесен, тъмен проход, не по-висок от изправен ковчег.
— Ще успееш само да я зърнеш, но предполагам, искаш точно това. Във всеки случай това е единственото, което можеш да получиш.