Момчето се подчини на мълчаливата инструкция да се вмъкне в прохода.
— Върви все направо, докато не ти кажа да спреш — прошепна капитанът и затвори тайната вратичка.
Джек тръгна пипнешком през абсолютната тъмнина. Проходът се виеше ту наляво, ту надясно, от време на време през пукнатина в стената или през някое прозорче над главата му проникваше самотен лъч светлина. Скоро Джек загуби всякакво чувство за ориентация и сляпо следваше приглушените упътвания на спътника си. На едно място долови апетитната миризма на печено месо, на друго — неприятната воня на отходна канализация.
— Спри! — нареди най-после капитанът. — Сега трябва да те повдигна.
— Ще мога ли да видя?
— Ще узнаеш след секунда — каза капитанът, хвана Джек под мишниците и го вдигна нагоре. — Пред теб има една плочка — прошепна той. — Плъзни я наляво.
Джек протегна ръка в тъмното и докосна някаква гладка дървена повърхност, която с лекота се хлъзна встрани. През процепа нахлу достатъчно светлина, за да се види огромният паяк, пълзящ към тавана. Пред очите на момчето се простираше помещение с размер на хотелско фоайе. Жени, облечени в бяло, се движеха между разкошни, богато украсени мебели и Джек си спомни множеството музеи, които бе посещавал с родителите си. Върху огромно легло в средата на помещението лежеше някаква жена. Тя спеше или беше в безсъзнание и само главата и раменете й се виждаха над чаршафите.
Джек едва не изкрещя от смайване и ужас, защото жената в леглото бе майка му. Това беше майка му и тя умираше.
— Видя я, нали? — прошепна капитанът.
Джек зяпнал се взираше в майка си. Не можеше да има съмнение, че тя умира. Кожата й изглеждаше бледа и нездрава, косата й бе загубила цвета си. Милосърдните сестри се суетяха наоколо, изпъваха чаршафите и преподреждаха книгите на масата, правеха се на заети, защото нямаха представа как да помогнат на пациентката си. Просто знаеха, че за такъв пациент няма помощ. Ако можеха да отложат смъртта с някой месец или даже със седмица, биха напрегнали всичките си сили.
Джек отново погледна лицето, обърнато нагоре като восъчна маска, и най-сетне видя, че жената в леглото не беше майка му. Брадичката й бе по-закръглена, формата на носа й — малко по-класическа. Умиращата жена беше двойницата на майка му — Лаура де Лосиан. Спийди може би бе искал да види повече, но той не беше в състояние да го направи. Бялото неподвижно лице не му каза нищо за жената, скрита зад него.
— Готово — прошепна Джек, върна плочката на мястото й и капитанът го пусна на пода. — Какво й е? — попита в тъмното.
— Никой не успя да открие. Кралицата не вижда, не може да говори, не може да се движи… — Капитанът замълча за миг, после докосна ръката му и каза: — Трябва да се връщаме.
Тихичко се промъкнаха назад до прашната стая. Там капитанът изтупа от униформата си няколко тлъсти паяжини, после наклони глава на една страна и мълчаливо огледа Джек. Върху лицето му се четеше тревога.
— Сега трябва да отговориш на въпроса ми — каза той. — Изпратен си тук, за да я спасиш, така ли? Изпратиха те да спасиш кралицата?
Джек кимна.
— Така мисля. Това е част от задачата ми. Но можете ли да ми кажете едно нещо… — Той се поколеба. — Защо онези гадняри просто не нахлуят тук? Тя със сигурност не би могла да ги спре.
Капитанът се усмихна. В усмивката му нямаше смях.
— Заради мен — отвърна той. — Заради мен и моите хора. Ние ще ги спрем. Не знам какво е разположението на силите извън двореца, но ние тук държим на кралицата.
Едно мускулче точно под окото му върху страната, която нямаше белег, заподскача като риба. Здраво преплел пръсти и стиснал ръце, капитанът попита:
— И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?
Джек усети,че мъжът пред него почти трепери и сдържа възбудата си единствено благодарение на дългогодишно изграждания си навик за самодисциплина.
— Точно така — кимна той. — Трябва да вървя на запад. Не бива ли? Не трябва ли да се отправя на запад към другата Алхамбра?
— Не знам, не знам! — избъбри капитанът и отстъпи назад. — Трябва да се измъкнем оттук сега, веднага. Не мога да ти кажа какво да правиш. — Той дори не поглеждаше към Джек. — Но не бива да оставаш тук и секунда повече. Нека се опитаме да те измъкнем навън преди Морган да е пристигнал.
— Морган ли? — възкликна Джек, почти помислил, че не е чул добре. — Морган Слоут ли? Той ли идва насам?
ГЛАВА СЕДМА
Фарън
1.
Капитанът сякаш не чу въпроса на Джек. Беше се загледал втренчено в ъгъла на празната, неизползувана стая, като че ли там имаше нещо за гледане и Джек разбра, че мисли бързо и съсредоточено. А чичо Томи го бе учил, че да прекъснеш възрастен, който мисли задълбочено, е също толкова неучтиво, както да прекъснеш възрастен, който говори. Но…