„Избягвай стария Блоут. Бъди нащрек, внимавай какъв е пътят му, неговият и на двойника му… ще те следва както лисица гъската.“
Спийди му бе казал това, но, концентрирал вниманието си върху талисмана, той не бе вникнал в думите му. Сега те изникнаха в съзнанието му и изпъкнаха толкова ясно там, че Джек се почувствува като човек, внезапно цапнат с мокър парцал по врата.
— Как изглежда той? — нетърпеливо попита момчето.
— Морган ли? — Капитанът го погледна като изтръгнат от някакъв сън.
— Дебел ли е? Питам дали е дебел и пооплешивял. И не се ли клати като побъркан, когато ходи ей така. — И с помощта на вътрешната си дарба да имитира, дадена му по рождение, дарба, карала баща му да се тресе от смях даже когато бе капнал от умора и се чувствуваше напълно изтощен, Джек се престори на Морган Слоут. Лицето му сякаш остаря с години, челото му се сбръчка и нагъна досущ като челото на замисления за нещо чичо Морган. В същото време той всмукна навътре бузите си, сниши глава, за да оформи двойна брадичка, нацупи свитите си в рибя муцунка устни и бързо започна да движи вежди нагоре-надолу.
— Не върви ли ей така? — повтори въпроса си Джек.
— Не — отвърна капитанът, но нещо припламна в очите му по същия начин, по който бе припламнало, когато Джек бе споменал, че Спийди Паркър е стар. — Морган е висок. Косата му е дълга — той вдигна ръка до дясното си рамо, за да покаже докъде — и накуцва. Единият му крак е деформиран. Той носи специален ботуш, но… — Капитанът сви рамене.
— Но вие гледахте така, сякаш го познавате, докато го имитирах, вие…
— Шшшт! Не толкова високо, момче!
— Мисля, че познавам този човек! — прошепна Джек и за пръв път усети страха като някаква неясна емоция… като нещо, което не може да проумее, както все още не можеше да проумее и целия този свят. — Чичо Морган тук! Господи!
— Морган си е просто Морган, момче, но не е някой, с когото човек може да се подиграва безнаказано. Хайде, да се махаме оттук.
Ръката му отново сграбчи Джек над лакътя и той потрепера, но не тръгна.
„Паркър става Паркъс. А Морган… не, това е твърде много за случайно съвпадение.“
— Почакайте малко — каза той. Беше му хрумнал още един въпрос. — Тя има ли син?
— Кралицата ли?
— Да.
— Да, тя имаше син — отвърна капитанът неохотно. — Момче, не можем да стоим повече тук. Ние…
— Разкажете ми за него!
— Няма много за разказване. Бебето умря като младенец, не изкара и шест седмици извън утробата й. Шушукаше се, че един от хората на Морган — Озмънд, вероятно е задушил бебето. Но подобен сорт приказки винаги са долна работа. Не че изпитвам особена обич към Морган дьо Орис, но всеки срещнат знае, че от всяка дузина деца едно умира още в люлката. Никой не може да каже защо. Умират мистериозно, без причина. Народът си го е рекъл: „Бог си прибира вересиите“. Даже и кралското дете не прави изключение в очите на Създателя. Той… Момче! Добре ли си?
Джек усети, че му се завива свят. Залитна и твърдата ръка на капитана, която го подхвана, му се стори мека като пухена възглавница.
Той самият едва не бе умрял като пеленаче.
Знаеше историята от майка си. Тя му бе разказвала, че го намерила в люлката притихнал и напълно безжизнен, с посинели устни и жълти като свещ бузки. Разказвала му бе как го грабнала и с писъци изтичала във всекидневната. Баща му и Слоут седели на пода с натежали от вино и трева глави и гледали някакво състезание по борба по телевизията. Баща му го изтръгнал от ръцете й, стиснал дивашки ноздрите му с лявата си ръка („Почти цял месец имаше синини, Джеки“ — с треперлив смях бе добавила майка му) и започнал да му прави изкуствено дишане, докато Морган крещял: „Това едва ли ще му помогне, Фил, едва ли ще му помогне!“
(„Чичо Морган е бил много смешен, нали, мамо?“ — бе предположил Джек. „Аха, много смешен“ — беше отвърнала майка му и се бе усмихнала странно с лишена от смях усмивка, докато си запалваше нова Таритоновка от предишната, димяща в пепелника.)
— Момче! — прошепна капитанът и го разтърси толкова силно, че главата му се залюля. — Момче! По дяволите! Ако припаднеш…
— Добре съм — отвърна Джек. Гласът му сякаш идваше много отдалече. Звучеше като гласа на човек, говорещ от дълбока пещера. — Добре. Пуснете ме. Какво казвате? Чакайте да си поема дъх.
Капитанът спря да го разтърсва, но продължи да го наблюдава внимателно.
— Добре — потрети Джек и внезапно сам се удари по бузата толкова силно, колкото можа. — Ох!