Светът бавно се върна на фокус.
Той едва не бе умрял в люлката си в апартамента, в който живееха тогава, в апартамента, който той смътно си спомняше, а майка му винаги наричаше "Мечтата на „Техниколор“, заради великолепната гледка към хълмовете на Холивуд, разкриваща се през прозорците на всекидневната. Едва не бе умрял в люлката си, докато баща му и Морган Слоут пиели вино, а когато човек пие много вино, той трябва и да пикае много, а Джек си спомняше достатъчно добре "Мечтата на „Техниколор“, за да знае, че пътят от всекидневната до най-близката тоалетна минаваше през неговата бебешка стая.
Представи си как Морган Слоут се надига и с многозначително ухилване избъбря нещо от сорта: „Фил, връщам се след секунда, само да направя малко място.“ Баща му дори не отмества поглед от екрана, понеже любимият му борец тъкмо се кани да тръшне безпомощния си противник на тепиха. Морган преминава от ярко осветената всекидневна в сумрака на детската стая, където мъничкият Джеки Сойер лежи и спинка, мъничкият Джеки Сойер — на топло и сухо в изгладените пеленки. Джек видя как чичо Морган крадешком хвърля поглед към вратата на всекидневната, сбърчил оплешивяващото си чело, стиснал свитите си като на костур устни. Видя чичо Морган да посяга към възглавницата от съседния стол, видя го да я притиска внимателно, но въпреки това здраво, върху цялата глава на спящото бебе, да я притиска здраво с едната си ръка, докато подпъхва другата под гръбчето му. И когато бебето просто престана да мърда, той видя как чичо Морган връща възглавницата обратно на стола, на който сядаше Лили, за да кърми, и се отправя към банята да пикае.
Ако майка му не бе влязла да провери как е почти незабавно…
Студена пот обля цялото му тяло.
Дали е било така? Би могло. Сърцето му му казваше, че наистина е било. Всичко съвпадаше до съвършенство, до най-малките подробности.
На шестседмична възраст синът на Лаура де Лосиан, кралица на Териториите, бе умрял в люлката си.
На шестседмична възраст синът на Фил и Лили Сойер едва не бе умрял в люлката си… и Морган Слоут е бил там тогава.
Майка му винаги завършваше историята със следната смешка: Фил Сойер едва не направил крайслера им на парчета с бясното си каране към болницата, след като Джеки вече бил започнал да диша. Много смешно.
2.
— Хайде! — каза капитанът.
— Добре — отвърна Джек. Чувствуваше се слаб и замаян. — Добре, да…
— Шшшт! — Капитанът се смръщи при звука на приближаващи гласове. Стената вдясно от тях не беше от дърво, а от плътен брезент и завършваше на десетина сантиметра над пода. През пролуката Джек видя преминаващите крака, обути в ботуши. Войнишки ботуши. Пет чифта.
— Не знаех, че има син — каза един от гласовете.
— Какво чудно има в това — отвърна втори, — че копелето си има копеле!
Последва брутален, гаднярски смях, подобен на смеха, който Джек бе чувал от някои от по-големите момчета в училище, онези, които поркаха зад лавката и подвикваха на по-малките с мистериозното, но някак си ужасяващо „ей, обратния“ или „ей, мафродит“ или нещо такова. Всяко от тези лоши обръщения бе придружавано от съвсем същия гръмък смях.
— Я млъквайте! — обади се трети глас. — Мерете си приказките, че чуе ли ви оня, свършено е със службицата ви в двореца. Ще удряте крак нейде в покрайнините, преди да залязат трийсет слънца!
Неясно мърморене.
Приглушен смях.
Нова подигравка, този път неразбираема. Отново смях и заглъхващи стъпки.
Джек стоеше и безмълвно гледаше капитана, втренчил се в брезентовата стена със стиснати устни и пулсиращи жили. Не зададе въпрос, защото ако проговореше, някой можеше да ги чуе… лошият някой. Някой, който можеше да се учуди кое всъщност е това изневиделица пръкнало се копеле. Даже дете като Джек ги разбираше тези неща.
— Сега чу достатъчно, нали? — прошепна капитанът. — Трябва да изчезваме оттук. — Той понечи да разтърси Джек… но сякаш не посмя.
„И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?“
„Той се промени — помисли си Джек. — Промени се два пъти.“ Първият път беше, когато Джек му показа зъба от акула, който бе перце за китара в света, където по пътищата вместо конски каруци се движеха камиони. А за втори път се промени, когато Джек потвърди, че отива на запад. Капитанът бе преминал от заплахи през желание и готовност за помощ към… какво?
„Не мога да кажа… не мога да ти кажа какво да правиш.“
Към нещо като религиозно благоговение… или религиозен ужас.
„Той иска да се махаме оттук, понеже се страхува, че ще ни хванат — помисли си Джек. — Но това не е всичко, нали? Той се страхува от мен. Страхува се от…“