— Хайде — прекъсна мислите му капитанът, — да побързаме, в името на Язон.
— В чие име? — глупаво попита Джек, но капитанът вече го тикаше навън.
Дръпна го силно наляво и като го насочваше и теглеше едновременно, го поведе по някакъв коридор, ограден с една дървена и една миришеща на плесен брезентова стена.
— Не дойдохме по този път — прошепна Джек.
— Не искам да минем покрай онези типове, които видяхме на идване — отвърна капитанът. — Хората на Морган. Забеляза ли високия? Толкова е слаб, че човек може да вижда през него.
— Да. — Джек си спомни беглата усмивка и очите, които не се усмихваха. Другите му се бяха сторили меки. Кльощавият изглеждаше твърд. Изглеждаше луд. Нещо повече. Той му се бе сторил смътно познат.
— Озмънд — каза капитанът и дръпна Джек надясно.
Мирисът на печено месо постепенно се бе засилвал и сега въздухът беше напоен с него. Джек не си спомняше друг път ароматът на печено месо да го е изкушавал толкова силно. Той се страхуваше, беше притеснен, беше едва ли не на прага на лудостта… но устата му неспирно се пълнеше със слюнка.
— Озмънд е дясната ръка на Морган — изсумтя капитанът. — Той знае твърде много и не бива да те зърва втори път, момче.
— Какво имате предвид?
— Шшшт! — Капитанът стисна ръката му още по-силно.
Бяха стигнали, до широка платнена завеса, която препречваше някакъв вход. На Джек му заприлича на завеса за баня, само че платното беше грубо като зебло и рехаво като рибарска мрежа, и халките, на които беше окачено, не бяха хромирани, а кокалени. Джек усети топлия дъх на капитана в ухото си.
— Сега плачи и викай!
Той дръпна завесата и затегли Джек през някаква огромна кухня, изпълнена с пара, съблазнителни аромати (този на месото преобладаваше) и горещина на талази. Джек хвърляше объркани погледи към печките, към огромния, иззидан от камъни комин, към жените с бели кърпи, които му напомняха за забрадките на монахини. Няколко от тях бяха наобиколили дълго желязно корито, закрепено върху дървено магаре, и със зачервени, плувнали в пот лица миеха тенджери, кастрони и прибори. Други стояха покрай дървения тезгях, успореден на широката стена на помещението, и режеха, кълцаха, белеха и дълбаеха. Трети носеха тави с неопечен пирог. Всички смаяно зяпнаха Джек и капитана, които изневиделица влетяха в кухнята.
— Никога повече! — крещеше капитанът на Джек и го разтърсваше, както териер разтърсва плъх. В същото време вървеше бързо към летящата врата в срещуположния край на помещението. — Никога повече! Чу ли? Следващия път, когато изклинчиш от работа, ще ти смъкна кожата от бой и ще те обеля като печен картоф! — После тихо изсъска: — Те виждат, чуват и запомнят и всичко ще разкажат, така че плачи, по дяволите!
И докато капитанът с белега на лицето го влачеше през задушната, изпълнена с пара кухня, Джек отчаяно извика в съзнанието си най-ужасната картина, най-ужасната представа на света — как майка му лежи в погребалната зала. Видя я във вълнистите гънки бял муселин. Лежеше в ковчега, облечена в сватбената рокля, която беше носила в „И трополи каретата“ (1953). Лицето й изпъкваше все по-ясно и по-ясно в съзнанието му — съвършена восъчна маска, и той забеляза на ушите й малките златни кръстчета, обиците, които й бе подарил преди две години за Коледа. После лицето се промени. Брадичката стана по-кръгла, носът — по-издължен и по-аристократичен. Косата сякаш изсветля с един тон и стана по-остра. Сега в ковчега лежеше Лаура де Лосиан, а самият ковчег вече не беше гладкото, анонимно изделие, използувано в погребалните домове, а нещо, което сякаш бе изсечено с груба ярост от стар дънер, един от ковчезите на викингите, ако изобщо са съществували такива неща. Беше по-лесно да си представиш как този ковчег изгаря като факла на клада от насмолени цепеници, отколкото че го спускат в непротестиращата земя. В ковчега лежеше Лаура де Лосиан, кралицата на Териториите, но във въображението му, ясно като проникновение, тя бе облечена в сватбената рокля, носена от майка му в „И трополи каретата“, а на ушите й проблесваха златните обици, които чичо Томи му бе помогнал да избере от „Шарп“ в Бевърли Хилс. Изведнъж сълзите му потекоха — горещи, парещи и истински, а не престорени. И той заплака не само за майка си, а за двете обречени жени, умиращи на вселени разстояние, свързани от някаква невидима нишка, която би могла да изтънее, но не и да се скъса, поне докато и двете не умрат.
Видя през сълзи как някакъв гигант в бухнали бели одежди се юрва срещу тях. На главата си вместо шапка на главен готвач носеше червена превръзка, но Джек си помисли, че целта е същата — да покаже, че притежателят й е шеф на кухнята. Едрият мъж злокобно размахваше огромна дървена вилица.