— Вън! — кресна той и гласът, който излезе от огромния му като бъчва гръден кош, бе абсурдно тънък и приличаше на писъка на флейта. Но във вилицата нямаше нищо абсурдно, тя изглеждаше смъртно опасна.
Жените запърхаха като птички при сигнала за атака. Една от тях изпусна тавата с пирог и високо и отчаяно изпищя, когато той се разпльока по пода. Ягодовият сироп, червен като кръв, плисна и се размаза.
— Вън от кухнята ми, плужеци такива! Марш, ви казвам! Кой ви разреши да минете оттук за по-напряко! Това да не ви е някакъв скапан коридор! Това е моята кухня и ако не можете да го запомните, ще насека на порции смрадните ви задници в името на Създателя!
Той размаха вилицата срещу тях, полуобърнал глава и притворил очи, сякаш въпреки смелите му приказки мисълта за проливане на кръв го отвращава с недодялаността си. Капитанът пусна врата на Джек и протегна ръка с движение, което се стори почти нехайно на момчето. След миг готвачът се просна на пода с всичките си сто и деветдесет сантиметра. Вилицата лежеше в локва ягодов сироп, заобиколена от размазани късове сурово тесто. Шефът на кухнята се търкаляше напред-назад, стискаше счупената си китка и пищеше пронизително с високия си, тънък глас новини, които наистина говореха достатъчно за злочестината му: той бил мъртъв, капитанът сигурно го бил убил или най-малкото осакатил, жестокият и безсърдечен капитан от външната стража унищожил неговата чудесна дясна ръка, а с това и препитанието му, и го обрекъл на мизерен просешки живот през оставащата част от дните му; капитанът му причинил ужасна болка, болка, надхвърляща границите на разума, та как…
— Млъквай! — изрева капитанът и писъците секнаха. Незабавно. Готвачът лежеше на пода като огромно бебе, свило дясната си ръка върху гърдите. Под изкривената червена превръзка се подаваше едното му ухо (точно в средата на меката част проблясваше малка черна перличка). Дебелите му бузи се тресяха. Жените изохкаха и възбудено зацвърчаха, когато капитанът се наведе над страховития шеф-великан на задушната пещера, в която прекарваха дните и нощите си. Джек, който продължаваше да плаче, улови погледа на едно черно момче (кафяво момче, поправи се той наум), застанало до най-голямата печка. Устата му зееше отворена, лицето му изразяваше комичната изненада на участник в негърско шоу, но ръцете му продължаваха да обръщат ръчката и кобилицата, провесена над нажежените въглища, не спираше да се върти.
— Сега ме чуй, защото ще ти дам съвет, който няма да намериш в „Книгата на добрия земеделец“ — каза капитанът. Той се наведе толкова ниско над готвача, че носовете им почти се опряха (без обаче дори за миг да отпуска жестоко стиснатата ръка на Джек, която милостиво бе изтръпнала). — Никога… ама никога… не тръгвай… срещу човек с нож… вилица… копие… или с нещо дълго и остро в ръце, освен ако не възнамеряваш да го убиеш с него. Нормално е шефът на кухнята да е темпераментен, но неговият темперамент не бива да го подтиква да тръгва в атака срещу капитана на външните стражи. Разбра ли ме?
Готвачът изстена, изпъшка и през сълзи промърмори слова, които Джек не схвана напълно, но те имаха нещо общо с майката на капитана.
— Така по-бива — отвърна капитанът. — Никога не съм имал честта да познавам въпросната дама. Но това със сигурност не беше отговор на въпроса ми. — Той леко побутна лежащия мъж с прашния си ботуш, но онзи изпищя, сякаш капитанът се бе засилил и го бе цапнал с всичка сила.
Жените отново зацвърчаха.
— И така, постигнахме ли съгласие по въпроса за шефове, оръжия и капитани? Понеже ако не сме, още малко инструкции ще бъдат в реда на нещата.
— Постигнахме — изграчи шефът. — Наистина постигнахме. Да! Да!
— Добре. Понеже и без това днес ми се наложи да давам твърде много. — Той разтърси Джек за врата. — Нали така, момче? — Разтърси го отново и Джек съвсем непресторено издаде някакъв нечленоразделен стон. — Е, от него повече и не чакам. Малоумен е като майка си.
Капитанът огледа кухнята с мрачен поглед.
— Спорен ден, госпожи. Кралицата да ви благослови!
— И вас, добри ни господине — успя да скалъпи най-възрастната и прибави към думите си несръчен, тромав реверанс. Останалите я последваха.
Капитанът отново затегли Джек през кухнята. Момчето удари хълбока си в ръба на коритото и изрева от болка. Горещата вода се разплиска и парещи капчици струйнаха към пода, изсъскаха и се стекоха между дъските. „Тези жени държат ръцете си в това — помисли си Джек. — Как издържат?“ След това капитанът, който почти го носеше, го изтика през друга груба завеса в някакъв коридор.