— Уф! — тихо изпъшка той. — Всичко това никак не ми беше по вкуса. Гадна работа!
Наляво, надясно и пак надясно. Джек започна да се ориентира и разбра, че приближават външните стени на павилиона. Остана му дори време да си помисли, че той изглежда много по-голям отвътре отколкото отвън. Накрая капитанът отметна един висящ брезент и те отново излязоха на открито. Следобедната светлина изглеждаше толкова ярка след сумрака в павилиона, че Джек примижа и затвори очи от режещата болка.
Капитанът въобще не се поколеба. Под краката им жвакаше кал. Миришеше на сено, коне и оборска тор. Джек отвори очи и видя, че прекосяват площадката пред конюшня или оградено за добитък място, или просто някакъв селски двор. Мерна направен от брезент курник и чу кудкудякането на пилци. Мършав, гол до кръста човек хвърляше сено в отворения обор с дървена вила. От обора унило надничаше конче, малко по-голямо от шотландско пони. Вече отминаваха обора, когато най-после умът на Джек успя да възприеме видяното от очите му. Кончето имаше две глави.
— Хей! — възкликна той. — Мога ли пак да надзърна в обора?
— Няма време.
— Но кончето имаше…
— Няма време, казах. — Капитанът извиси глас и изкрещя: — И ако някога отново те хвана да се мотаеш, когато има да се върши работа, ще получиш двойна доза бой!
— Няма — изпищя Джек (всъщност му се струваше, че сцената започва да се поизтърква). — Заклевам се, че няма повече да правя така. Обещавам, че ще бъда добър!
Точно пред тях се изпречиха високи дървени порти, захванати за стена от необелени дънери, която приличаше на ограда от стар уестърн (майка му бе направила няколко и от тях). От портите стърчаха масивни скоби, но гредата, за която бяха предназначени, не беше над тях. Тя беше дебела колкото железопътна релса и бе облегната върху струпаната вляво купчина дърва. Портите зееха открехнати почти на педя. Някакво смътно усещане за посока подсказа на Джек, че те бяха прекосили целия павилион и бяха излезли от срещуположната му страна.
— Слава Богу! — каза капитанът с малко по-нормален глас. — Сега…
— Капитане! — извика някакъв глас зад гърба им. Беше нисък и наситен с измамно спокойствие. Капитанът спря насред крачката си. Белязаният спътник на Джек бе повикан точно когато посягаше да отвори лявото крило на портата, сякаш собственикът на гласа ги бе наблюдавал и бе изчаквал точно тази секунда.
— Може би ще бъдеш достатъчно любезен да ме представиш на… сина си.
Капитанът се обърна, като завъртя и Джек със себе си. В средата на калния двор, обезпокоително не на място, стоеше кльощавият царедворец, от когото се страхуваше капитанът, и ги гледаше с тъмносиви тъжни очи. Джек забеляза, че нещо се раздвижва в тези очи, нещо дълбоко стаено. Страхът му внезапно се засили и сякаш го прободе. „Той е луд — спонтанно звънна интуитивна мисъл в главата му. — Той е напълно побъркан!“
Озмънд направи две крачки към тях. В лявата си ръка стискаше дръжката на камшик от необработена волска кожа, намотан трижди около рамото му. Централното сухожилие на камшика бе дебело колкото гърмяща змия и от него започваха поне дузина по-тънки разклонения, всяко от които завършваше с остър метален шип.
Озмънд тръсна дръжката на камшика и навитата му част се смъкна със сухо изсъскване. После я разклати и металните шипове се загърчиха върху посипаната със слама кал.
— Син, а? — повтори Озмънд и направи още една крачка към тях. И в този миг Джек изведнъж разбра защо този човек му се бе сторил познат преди. Спомни си деня, в който едва не бе отвлечен. Та не беше ли този човек Белия костюм?
Джек си помисли, че може би наистина е бил той.
3.
Капитанът сви юмрук, вдигна го пред челото си и се наведе напред. След миг колебание Джек направи същото.
— Синът ми Луис — решително каза капитанът.
Джек изви очи наляво, забеляза, че той продължава да стои наведен и също остана превит, а сърцето му препускаше като лудо.
— Благодаря, капитане. Благодаря, Луис. Кралицата да ви благослови.
Когато го докосна с дръжката на волския камшик, Джек едва не изкрещя, но само се изправи и потисна вика си.
Сега Озмънд беше само на две крачки и разглеждаше Джек със своя луд, тъжен поглед. Беше облечен в кожен жакет с лъскави копчета, които като нищо можеха да се окажат и диаманти. Ризата му бе екстравагантно отрупана с къдрички. Гривна от халкички подрънкваше показно около дясната му китка (от начина, по който държеше камшика, Джек се досети, че е левак). Косата му бе пригладена назад и пристегната с широка лента, която вероятно някога е била бял атлаз. Около него се носеха две миризми. Връхната беше тази, която Лили наричаше „онези мъжки парфюми“ и в тях включваше дезодоранти, одеколони и всичко подобно. Миризмата около Озмънд беше тежка и сладникаво задушлива. Тя накара Джек да си спомни за старите черно-бели английски филми за Главния лондонски съд и неизменното дело срещу някакъв несретник. Съдиите и адвокатите в тях винаги носеха перуки и Джек си помисли, че кутиите, от които ги изваждат, сигурно миришат като Озмънд — на сухо, престояло и сладникаво, като най-престоялата, поръсена с пудра поничка на света. Под нея обаче се надигаше по-жизнена, макар и по-неприятна миризма и тя сякаш се излъчваше на талази от него — миризмата на наслоявана пот, на наслоявана мръсотия, миризмата на човек, който се къпе рядко, ако въобще се къпе.