Да. Това беше едно от създанията, опитали се да го отвлекат преди години.
Стомахът му се сви и се размъти.
— Не знаех, че имаш син, капитан Фарън — рече Озмънд. Въпреки че говореше на капитана, очите му оставаха приковани в Джек.
„Луис — помисли си той. — Аз съм Луис, не бива да забравям…“
— По-добре да нямах — отвърна капитанът и изгледа Джек с яд и презрение. — Оказах му честта да го доведа в големия павилион, а той… Хванах го да играе…
— Да, да — каза Озмънд и се усмихна разсеяно.
„Той не вярва нито дума — помисли си Джек неспокойно и усети, че го обзема все по-голяма паника. — Нито една-единствена дума!“
— Момчетата са лоши. Всички момчета са лоши. Това е очевидно! — Озмънд леко чукна китката на Джек с дръжката на камшика.
Момчето не успя да овладее опънатите си до скъсване нерви, изкрещя… и мигновено се изчерви от срам.
— Лоши са, о, това е аксиома, всички момчета са лоши! — изкиска се Озмънд. — Аз бях лош. Обзалагам се, че и ти си бил лош, капитан Фарън! А? Така ли е? Ти беше ли лош?
— Да, Озмънд — отвърна капитанът.
— Много лош ли? — попита Озмънд. Не бе за вярване, но той беше започнал да танцува в калта със странни подскоци. Въпреки това от него не лъхаше женственост. Озмънд беше грациозен и изящен, но Джек не усети от него да се излъчва истинска хомосексуалност. Интуитивно разбра, че ако думите му подсказваха нещо подобно, то беше лъжливо. Не, истинското чувство, което искреше от тях, бе злост… и лудост.
— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали?
— Да, Озмънд — вдървено отвърна капитан Фарън. Белегът му блестеше на следобедната светлина по-скоро червен, отколкото розов.
Озмънд прекрати импровизирания си танц така внезапно, както го бе започнал, и студено погледна капитана.
— Никой не знае, че имаш син, капитане.
— Незаконороден е. И малоумен. И мързелив, както току-що се оказа. — Той внезапно се обърна и шамароса Джек. Ударът не беше силен, но ръката му бе твърда като камък. Джек изрева, падна в калта и притисна ухото си с длан.
— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали? — повтори Озмънд, но сега лицето му изглеждаше дяволски отнесено, слабо и потайно. — Ставай, лошо момче! Лошите момчета, които разочароват бащите си, трябва да бъдат наказвани. И да бъдат разпитвани, нали така? Озмънд размаха камшика и той сухо изплющя. Съзнанието на Джек направи още една странна връзка в стремежа си, както той самият по-късно си обясняваше, да не се откъсне напълно от дома. Звукът от камшика на Озмънд приличаше на изстрела на въздушния пистолет-играчка, който му купиха, когато бе осемгодишен. Ричард Слоут получи същия.
Озмънд посегна и сграбчи окаляната китка на Джек с бялата си, подобна на паяк ръка. Завъртя го към себе си, към двете миризми — на сладникава, престояла пудра и на гранясала мръсотия. Странните сиви очи тържествено се втренчиха в сините очи на момчето. Джек усети, че му се припишква и с големи усилия се удържа да не се подмокри.
— Кой си ти? — попита Озмънд.
4.
Думите увиснаха във въздуха над тях.
Джек долови, че капитанът го гледа със строго изражение, което не успяваше изцяло да прикрие отчаянието му. Чу кудкудякането на кокошки, лаенето на куче, далечното трополене на приближаваща каруца.
„Кажи ми истината. Аз ще позная лъжата — говореха сивите очи. — Много приличаш на едно крайно лошо момче, което някога срещнах в Калифорния. Ти същото момче ли си?“
И за миг устните му едва не промълвиха:
„Аз съм Джек, Джек Сойер. Да, аз съм момчето от Калифорния, кралицата на този свят беше моя майка, само че аз умрях, но познавам шефа ти, познавам Морган — чичо Морган — и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, само спри да ме гледаш с тези сиви, изпъстрени с петънца очи, понеже аз съм само едно дете, а децата правят точно това, да, те говорят, те казват всичко…“