После той чу гласа на майка си, упорит и почти подигравателен:
„Ха! И ти ще подчиниш волята си на този човек, така ли, Джеки? На този човек!!! Та той мирише като щанд за благотворителни разпродажби на евтини мъжки одеколони и изглежда като средновековна версия на Чарлс Мансън… а ти ще вървиш по гайдата му! Можеш да го преметнеш, ако поискаш, няма да ти бъде трудно, решиш ли веднъж.“
— Кой си ти? — отново попита Озмънд и го дръпна още по-близо. Лицето му излъчваше абсолютната увереност на човек, свикнал да получава отговорите, които иска, от всички хора, а не само от дванадесетгодишни хлапета.
Джек си пое дълбок, треперлив дъх („Когато искаш максимален обем, когато искаш да те чуят чак на последния ред на балкона, трябва да извадиш гласа от диафрагмата си, Джеки, друг начин няма.“) и запищя:
— Тъкмо се връщах! Честно, честно за Бога!
Озмънд, който се бе навел напред в очакване на накъсан и безсилен шепот, се дръпна сякаш Джек внезапно бе посегнал да го удари, спъна се в металните крайчета на камшика си и насмалко не падна.
— Ти, проклет, очукан от Бога, малък…
— Щях! Моля те, не ме шибай с камшика, Озмънд! Наистина щях да се върна! Не съм искал да идвам тук! Не съм! Не съм!…
Капитан Фарън се юрна напред и го удари по гърба. Джек се просна в калта, продължаваше да пищи, но чу как капитанът каза:
— Вече ти обясних, че е малоумен. Извини ме, Озмънд. Можеш да бъдеш сигурен, че ще си получи заслуженото. Той…
— Първо ми отговори защо е тук! — изкрещя царедворецът. Гласът му сега бе писклив и свадлив като на продавачка на риба. — Какво изобщо прави сополивото ти келеме тук? Не ми предлагай да видя паспорта му! Знам, че няма паспорт! Вмъкнал си го да плюска на масата на кралицата… да краде от среброто й, защото аз знам… той е лош… един поглед е достатъчен всеки да разбере, че той е крайно, нетърпимо, непоносимо лош.
Камшикът отново изплющя, но този път звукът нямаше нищо общо с детските играчки, а по-скоро беше като високия отчетлив гръм на калибър-22 и Джек имаше достатъчно време да си помисли, че е ясно накъде вървят нещата, преди една нетърпима, люта болка да забие нокти в гърба му. Тя сякаш потъна в плътта му, но не се намали, а се усили. Беше гореща и подлудяваща. Той изкрещя и се загърчи в калта.
— Лош! Ужасно, ужасно лош! Непоносимо лош!
Всяко „лош“ бе придружавано от ново изплющяване на камшика, от нова изгаряща следа, от нов писък на Джек. Гърбът му пламтеше. Нямаше представа колко би могло да продължи това, но Озмънд сякаш полудяваше все повече с всеки следващ удар. И тогава някакъв глас извика:
— Озмънд! Озмънд! Ето те и теб, слава Богу!
Суматоха. Тичащи стъпки.
Ядосаният, леко задъхан глас на Озмънд:
— Е? Какво има?
Една ръка хвана Джек за лакътя и му помогна да се надигне. Той се олюля и ръката се плъзна и обхвана кръста му, за да го подкрепи. Беше трудно да се повярва, че капитанът, показал се по време на прехода им през павилиона толкова суров и неумолим, сега може да бъде толкова нежен.
Джек отново се олюля. Светът продължаваше да плува размазан пред очите му. Топла кръв се стичаше на вадички по гърба му. Той погледна към Озмънд с внезапно бликнала омраза и се почувствува по-добре — омразата бе добре дошла противоотрова срещу страха и объркването.
„Ти направи това, ти ме нарани и наряза гърба ми. Но знай едно, злодей такъв, падне ли ми случай, ще ти платя с лихвите…“
— Добре ли си? — прошепна капитанът.
— Да.
— Какво! — изкрещя Озмънд на двамата мъже, прекъснали изтезанието на Джек.
Първият беше едно от контетата, покрай които бяха минали Джек и капитанът на път към тайната стая. Другият донякъде напомняше за коларя, когото Джек бе срещнал почти веднага след повторното си пристигане в Териториите. Той изглеждаше смъртно изплашен и наранен. Върху лявата страна на главата му зееше дълбока рана и от нея шуртеше кръв, която изцяло скриваше лявата половина на лицето му. Лявата му ръка бе ожулена, връхната му дреха — съдрана.
— Какво казвате, глупаци такива?
— Каруцата ми се обърна на завоя преди село Вси ръце — съкрушено започна коларят. Говореше бавно и замаяно, като дълбоко потресен човек. — Синът ми е убит, милорд. Буретата го премазаха. Стана на шестнайсет през май, точно на Празника на земеделеца. Майка му…
— Какво!!! — отново кресна Озмънд. — Бурета ли чух! Бира! Не кралската марка, нали! Не възнамеряваш да ми кажеш, че си обърнал цяла каруца Кралска бира, ти скапан, сбръчкан пенис! Не смяташ да ми кажеш това, нааалллиииии!
Гласът на Озмънд се извиси, затрептя и изчурулика на последната дума сякаш той по дивашки начин имитираше някоя оперна примадона. В същото време той отново започна да танцува… този път от ярост. Гледката бе толкова странна, че Джек вдигна двете си ръце, за да прикрие спонтанния си кикот. Допирът на ризата до наранения му гръб го отрезви, още преди капитанът да прошепне предупреждението си.