— Предполагам, че до пет часа ще се постараете да спасите здравите бурета. А след пет, предполагам, просто ще разкарате всичко от пътя по най-бърз начин. Разбрахте ли ме?
— Да, Озмънд.
— Тогава изчезвайте оттук.
Капитан Фарън приближи юмрук към челото си и се поклони. Джек с пулсиращ от омраза мозък продължи да зяпа като глупак, но направи същото. Обаче Озмънд не прие поздрава им, а им обърна гръб и закрачи към коларя като плющеше с камшика.
Коларят чу приближаването му и започна да вие.
— Хайде — каза капитанът и задърпа Джек за ръката. — Едва ли искаш да видиш това.
— Не — успя да промълви Джек. — Не, за Бога!
Но докато капитан Фарън отваряше дясната порта и те най-накрая се измъкваха от павилиона, Джек чуваше и щеше да чува и в сънищата си същата нощ бързата поредица силни, гърмящи като изстрели на карабина звуци на свистящ камшик, придружавани от нечовешките писъци на обречения колар. Момчето чу и още нещо — звука, издаван от Озмънд. Той пъхтеше и дишаше тежко, и беше трудно да се каже какъв точно бе звукът, излизащ от гърдите му, без човек да се обърне и да погледне лицето му, а Джек наистина не искаше да направи това.
А и защо, след като така или иначе знаеше.
Джек бе уверен, че Озмънд се смее.
5.
Стигнаха до оживеното пространство пред павилиона. Минувачите хвърляха предпазливи погледи към капитан Фарън… и мигновено се отдръпваха от пътя му. Капитанът крачеше бързо с изопнато, помрачено от мисли лице. Джек подтичваше след него.
— Имахме късмет — внезапно заяви капитанът. — Дяволски късмет! Мисля, че беше решил да те убие.
Джек зяпна, пресъхналата му уста пламна.
— Той е луд, както разбра. Луд като човека, който гони питката.
Джек нямаше представа какво може да означава това, но се съгласи, че Озмънд е луд.
— Какво…
— Чакай! — Бяха стигнали до малката палатка, в която го бе отвел капитанът, след като видя зъба от акула. — Не мърдай оттук, и ме чакай. И не говори с никого!
Капитанът влезе вътре. Джек остана да наблюдава и да чака. Мина някакъв жонгльор и го огледа, без да наруши и за миг ритъма, с който подхвърляше половин дузина топки. Тълпа мръсни деца се влачеше след него. Млада жена със сополиво бебе на огромната си гърда му подметна, че може да го научи какво да прави с малкото мъжле, освен да го изважда, за да пикае, ако й предложи монета или две. Джек се изчерви и погледна встрани. Момичето примря от смях.
— Ооо, аман от тези млади срамежливци! Я ела насам, хубавецо! Хайде…
— Изчезвай оттук, никаквице, или ще завършиш деня в тъмница!
Капитанът беше излязъл от палатката. Придружаваше го някакъв мъж, който бе стар и дебел, но също като Фарън изглеждаше истински войник. Той се опитваше да закопчае куртката върху изпъкналия си корем, като в същото време държеше извит рог в ръце.
Момичето със сополивото бебе се изпари, без да досажда повече на Джек. Капитанът пое рога от мъжа, за да го улесни в закопчаването, и му прошепна нещо. Дебеланкото кимна, приключи с последното копче, взе си обратно рога, мръдна встрани и го наду. Звукът не приличаше на мелодията, която Джек бе чул при първото си пренасяне в Териториите, когато много медни тръби бяха свирили някак си с повече блясък, по-празнично и възвестяващо. Звукът от този рог приличаше на фабрична сирена и съобщаваше, че има да се върши работа.
Капитанът се върна при Джек и каза:
— Ела с мен.
— Къде?
— На пътя към Големия пущинак — отвърна Фарън и хвърли на Джек Сойер полууплашен поглед. — На пътя, наричан от бащата на моя баща Западния път. Той минава през все по-малки и по-малки селца, докато стигне до гъсти, непроходими гори. След това отива в нищото… или в ада. Ако си тръгнал на запад, трябва да вземеш за спътник Бога, момче. Но съм чувал да казват, че Той Самият никога не дръзвал да мине оттам. Хайде.
Милион въпроси се тълпяха в мозъка на Джек, но капитан Фарън наложи убийствена крачка и на момчето дъх не му остана да ги зададе. Изкачиха хълма зад южната част на огромния павилион и отминаха мястото, от което първия път бе напуснал Териториите. Сега селският панаир бе близо до тях. Джек чу как викачите приканват желаещите да си опитат късмета. Океанският бриз довяваше гласовете им съвсем ясно, също както и слюноотделящите аромати на топла храна — печена царевица и сочно месо. Стомахът на Джек изкурка. Благополучно отдалечил се от Озмънд — Великият и Страшният — той усети, че е гладен като вълк.
Преди да стигнат до самия панаир, завиха надясно и тръгнаха по някакъв път, много по-широк от този, водещ към павилиона. „Пътят към Големия пущинак — помисли си Джек, но после с леко чувство на страх и очакване в стомаха бързо се поправи: — Не… Западният път. Пътят към талисмана.“