И отново забърза след капитана.
6.
Озмънд излезе прав. Те можеха да се ориентират с носовете си, ако се наложеше. Още на километър преди селото със странното име океанският бриз донесе първия възкисел дъх на изтеклата бира.
Движението по пътя в източна посока не спираше. Трополяха предимно каруци, теглени от запенени коне (никой от тях не бе с две глави, обаче). Някои бяха натоварени догоре с торби, чували и бали, други със сурово месо, трети с потракващи кафези с пилета. В покрайнините на село Вси ръце срещу тях с тревожна скорост профуча открита кола, пълна с женоря, които се смееха, пищяха и вдигаха гюрултия до Бога. Една от тях се изправи, ухилена вдигна фустата си чак до кръста и насмалко не се прекатури през колата, където сигурно щеше да си счупи врата в канавката, ако една от спътничките й не бе я сграбчила за фустата и дръпнала обратно долу. Джек отново се изчерви. В колата забеляза едрогърдото момиче, устата на сополивото бебе лакомо смучеше зърното му. „Ооо, аман от тези млади срамежливци!“
— Господи! — промърмори капитанът и още повече ускори крачка. — Всички те са пияни! И блудниците, и коларят са се насмукали с разляната Кралска бира. Той като нищо може да ги обърне на пътя или да ги хвърли от някоя скала, но загубата няма да бъде голяма. Проклети никаквици!
— Пътят сигурно е разчистен, щом минават толкова много каруци, нали така? — предположи Джек.
Вече бяха в самото село. Широкият Западен път бе намокрен с някаква течност, за да не се вдига прах. Каруци идваха и си отиваха, групи хора щъкаха по улиците и май всички говореха твърде високо. Джек забеляза двама души да спорят пред нещо, което сигурно беше ресторант. Изведнъж единият замахна с юмрук и след миг и двамата се търкаляха по земята. „Май не само жените в колата са се напили с Кралска бира — помисли си Джек. — Абсолютно всички са посръбнали.“
— Големите каруци, с които се разминахме, до една са тръгнали оттук — каза капитанът. — Някои от по-малките може и да са се промъкнали, но дилижансът на Морган не е малък, момче.
— Морган…
— Остави Морган сега.
Миризмата на бира стана по-остра, когато отминаха центъра на селото и стигнаха другия му край. Краката на Джек го заболяха от усилията да не изостава от капитана. Стори му се, че са изминали поне пет километра. „Колко прави това в моя свят?“ — запита се той и тази мисъл го подсети за вълшебния сок на Спийди. Стреснат мушна ръка под жакета си, убеден, че е загубил бутилката, но тя беше там, на сигурно място във вътрешния джоб на панталоните му, допряна в това, в което се бяха превърнали гащетата му в Териториите.
Щом излязоха от селото, каруците намаляха, но броят на пешеходците, вървящи на изток, се увеличи застрашително. Повечето от тях се олюляваха, клатушкаха се и се хилеха. Всички до един воняха на бира. Дрехите на някои бяха съвсем мокри, сякаш бяха лежали в локвите бира и лочили като кучета. Джек допускаше, че е било така. Забеляза смеещ се мъж да води за ръка ухилено осемгодишно момче. Мъжът кошмарно приличаше на омразния администратор от „Алхамбра“ и Джек моментално разбра, че мъжът е неговият двойник. И той, и момчето бяха пияни и когато Джек се обърна, за да погледне след тях, момченцето започна да повръща. Баща му, за такъв поне го помисли Джек, рязко го дръпна за ръката, когато то се помъчи да се добере до храсталака в канавката, за да си повръща на спокойствие. Хлапето се врътна към баща си като куче на каишка и обля някакъв старец, който бе рухнал отстрани на пътя и похъркваше.
Лицето на капитан Фарън потъмняваше все повече и повече.
— Бог да ги порази! — възкликна той.
Даже най-пияните още отдалече благоразумно правеха път на капитана. Пред палатката край павилиона той бе закачил на кръста си къса кожена ножница. Джек предположи (и с основание), че тя съдържа къс, подходящ за случая меч. Когато някой от пияниците се приближеше твърде близо, капитанът докосваше меча и онзи бързо изчезваше.
След десет минути, когато Джек вече мислеше, че не може да върви повече, стигнаха до мястото на катастрофата. Коларят тъкмо бе излизал от завоя и каруцата се бе преобърнала така, че буретата се бяха разпилели по цялата ширина на пътя. Много от тях бяха премазани и двадесет стъпки от пътя представляваха истинско блато. Един кон лежеше мъртъв под каруцата. Виждаше се само задницата му. Втори лежеше в канавката, а от ухото му стърчеше счупена дъга от бъчва. Джек не допускаше, че това е станало при самата катастрофа. Предположи, че конят е бил смъртно ранен и някой му е помогнал да се отърве от мъките с първото попаднало му средство. Други коне не се виждаха.