Затова чуеше ли приближаването на някоя каруца или карета, той изчезваше от полезрението и се връщаше на пътя след отминаването й. Веднъж, докато пресичаше влажната и буренясала канавка вдясно, нещо пробяга или се плъзна по крака му и той изкрещя от ужас.
Движението беше като необходимо зло. Би било пресилено да се каже, че то му помага да прекара по-добре, но все пак в нередовното преминаване на каруци имаше и нещо успокояващо — поне показваше, че не е съвсем сам.
Дяволски много му се искаше да се измъкне от Териториите!
Вълшебният сок на Спийди беше най-ужасното лекарство на света, но той с радост би си сръбнал от него, ако някой — самият Спийди например — се появеше пред него и го увереше, че когато отново отвори очи, първото нещо, изпречило се пред погледа му, ще бъде образът на златните дъги от емблемата на „Макдоналдс“, която майка му наричаше „Знаменитите цици на Америка“. Усещането му за дебнеща беда нарастваше, засилваше се чувството му, че гората наистина е опасна, че в нея са се притаили неща, които знаят, че той идва, че може би и самата гора знае, че той идва. Та дърветата не бяха ли се изтеглили досами пътя? Бяха! Преди свършваха зад канавките. А сега се въдеха дори в самите тях. Преди гората сякаш се състоеше единствено от борове и смърчове. Сега и други видове дървета бяха припълзели между тях. А как само се бяха преплели черните им клонаци, как зловещо се протягаха! И колко много приличаха на странни хибриди между ела и папрат някои от дърветата, какви противни сиви корени бяха вкопчили в земята — същински мъртвешки пръсти!
„Нашето момче ли? — чуваше в главата си противния им шепот Джек. — Нашето момче, а?“
„Въобразяваш си, Джеки. Пак ли те прихвана?“
Работата беше, че той не вярваше в самоуспокоенията си.
Дърветата се променяха. Във въздуха витаеше усещането за беда, чувството, че е наблюдаван, бе твърде истинско. Той започна да си въобразява, че маниакалната склонност на мозъка му да се връща отново и отново към чудовищни мисли е едва ли не болест, която е прихванал от гората… сякаш самите дървета му я изпращаха с някакъв ужасен късовълнов предавател.
Но бутилката с вълшебния сок на Спийди бе пълна само наполовина, а това количество някак си трябваше да му стигне да прекоси целите Съединени щати. То щеше да свърши още преди да напусне пределите на Нова Англия, ако си сръбва от него всеки път, когато му се прииска.
Освен това смайващото разстояние, което бе изминал в своя свят при пренасянето си от Териториите, не излизаше от главата му. Петдесет метра тук отговаряха на петстотин там. При това положение, освен ако пропорциите не варират някак си, а Джек не изключваше това, той би могъл да измине само десет километра тук и въпреки това да бъде почти извън Ню Хампшир там. Сякаш върви с вълшебни ботуши, както в приказките.
Но въпреки това… дърветата… противните сивопепеляви корени…
„Когато наистина притъмнее съвсем, когато небето се превърне от синьо във виолетово, ще се пренеса обратно. Точно така! Няма да вървя през тази зловеща гора по тъмно. И ако свърша вълшебния сок в Индиана или някъде там, старият Спийди просто може да ми прати друга бутилка по пощата или нещо такова.“
Още докато си казваше наум тези неща и си мислеше колко по-добре се чувствува, когато си има план (дори ако той обхваща само следващите два-три часа), Джек изведнъж осъзна, че чува приближаването на друго превозно средство, теглено от много коне.
Отметна глава и спря на средата на пътя. Очите му се разшириха и две съвършено ясни картини с шеметна скорост пробягаха пред тях: голяма кола с двама мъже вътре, колата, която не беше мерцедес… и след това камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“, набираща скорост надолу по улицата и отдалечаваща се от трупа на чичо Томи, докато от изкривената й решетка капе кръв. Видя и ръцете на волана на камионетката… но това не бяха ръце, не, а странни, съчленени копита!
„Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята.“