Сега, докато го чуваше — звукът бе все още далечен, но съвършено ясен в чистия въздух — Джек се учуди как е могъл и за миг да помисли предишните каруци за дилижанса на Морган. Със сигурност нямаше да направи подобна грешка отсега нататък. Звукът, който чуваше в момента, бе абсолютно зловещ, целият бе наситен със зло, звук на катафалка, да, на катафалка, карана от самия дявол!
Той стоеше на пътя като замръзнал, като хипнотизирано от светлината на фарове зайче. Звукът ставаше все по-силен, гърмяха колела и копита, скърцаха кожени каиши. Вече се чуваше и гласът на кочияша:
— Хей, хей, дий! Диййй! Диййййй!
Джек стоеше на пътя, а главата му бучеше от ужас. „Не мога да помръдна, мили Боже, Господи, Боже мой, не мога! Ох, майчице…“
Стоеше като истукан и с очите на въображението си виждаше огромна черна пощенска кола гръмовно да трещи по пътя, теглеха я черни животни, които приличаха много повече на пуми, отколкото на коне. Видя черни перденца да се развяват от прозорците й, видя изправен на капрата й кочияш с отметната назад коса и очи — диви и побъркани като очите на някой психопат, да размахва камшик.
Видя я как лети срещу него, без да намалява скоростта.
Видя я как го премазва.
Това го избави от вцепенението. Изтича надясно, спусна се в канавката, подхлъзна се, закачи крака си в един от чепатите корени, падна и се затъркаля. Гърбът му, относително спокоен през последните няколко часа, пламна отново и той прехапа устни от болка.
Изправи се, притича и се шмугна в гората.
Първо се прилепи до едно от черните дървета, но допирът с грапавия му дънер — приличаше донякъде на индийските смокини, които бе видял по време на почивката си на Хавайските острови преди две години — беше някак си мазен и неприятен, затова мръдна вдясно и застана зад един бор.
Трещенето на каретата и препускащите пред нея ездачи се засилваше. Всяка секунда той очакваше екипажът да прелети покрай него на път към село Вси ръце, свиваше и отпускаше пръсти, хапеше устни.
Точно пред очите му имаше тесен, но съвършено чист проход — тунелче между листата, папратта и боровите иглички, през което виждаше пътя. И тъкмо когато започваше да мисли, че групата на Морган никога няма да пристигне, дузина или повече войници в галоп префучаха на изток. Първият, който ги водеше, носеше знаме, но Джек не можа да разбере девиза му… нито пък бе сигурен дали иска. След това през тесния проход пред очите му премина самият дилижанс.
Премина за миг, за не повече от секунда, но Джек го видя добре. Дилижансът представляваше огромно превозно средство, високо поне три метра. Багажът, превързан със здрави въжета за покрива, му прибавяше още метър. Всеки от конете във впряга имаше черен пискюл на главата. Вятърът и скоростта отмятаха черните пискюли почти хоризонтално назад. По-късно Джек си мислеше, че Морган сигурно има нужда от нов впряг при всеки преход, понеже конете изглеждаха на края на силите си. Съсирена кървава пяна хвърчеше от муцуните им, очите им бясно се въртяха, показваха изпъкналото си бяло.
И също както във въображението му — или проникновението му — черните перденца пърхаха и се вееха през прозорците без стъкла. Изведнъж през един от черните правоъгълници надникна бяло лице, изкривено от злоба бяло лице в странно изрязана рамка. Внезапната му поява бе ужасяваща като лицето на призрак на прозореца на обитавана от духове къща. И хем не беше лицето на Морган Слоут… хем все пак беше.
А собственикът на лицето знаеше, че Джек или някаква друга опасност, точно толкова омразна и точно толкова лична, се е притаила някъде навън. Джек разбра това по разширяването на очите и внезапното и злобно свиване на устата.
Капитан Фарън му бе казал: „Той ще те помирише като плъх“. И сега Джек отчаян си помисли: „Помириса ме, вярно. Знае, че съм тук. Какво ли ще стане сега? Обзалагам се, че ще спре цялата кавалкада и ще изпрати войниците в гората, за да ме заловят.“
Отмина още една група войници, които охраняваха дилижанса на Морган отзад. Джек притискаше ръце в кората на бора и чакаше, сигурен, че Морган ще заповяда да спрат. Но не спряха и скоро тежкото громолене на дилижанса и съпътствуващите го конници започна да заглъхва.
„Очите му. Те бяха същите. Същите черни очи върху бялото лице. И…“
„Нашето момче, а? Дааа!“
Нещо се плъзна по крака му… и нагоре по глезена му. Джек изпищя и отскочи назад, понеже помисли, че е змия. Но когато погледна надолу, видя, че един от сивите корени се е увил около крака му и сега като пръстен стяга прасеца му. „Това е невъзможно — помисли си той. — Корените не могат да се движат…“
Рязко се дръпна назад и изтегли крака си от грубата сива примка на корена. Прасецът го заболя като след прежилване с въже. Вдигна очи и усети, че сърцето му се свива от страх. Помисли си, че разбира защо Морган го бе надушил, но въпреки това не беше спрял, а бе продължил пътя си. Морган е знаел, че вървенето през тази гора прилича на газенето в поток, който гъмжи от смъртоносни пиявици. Защо не го бе предупредил капитан Фарън? Всичко, което можа да измисли, беше, че белязаният капитан просто не е знаел. Той едва ли някога е стигал толкова далече на запад.