Постоя миг-два с кецове, затъващи в лепкавата кал, и очи, вперени в реката. Това беше неговият свят. Това бяха Съединените американски щати. Не виждаше златните арки, на които се бе надявал, нито небостъргач, нито спътник на земята, премигващ в притъмняващото небе, но чудесно знаеше къде се намира, както знаеше и собственото си име. Въпросът беше дали изобщо някога е бил в другия свят?
Отново погледна непознатата река, също толкова непознатата околност и се заслуша в далечното мучене на крави. „Ти си на ново място, Джеки — помисли си той. — Това със сигурност не е Аркадия Бийч.“
Не, не беше Аркадия Бийч, но той не познаваше околностите на градчето достатъчно добре, за да може да прецени дали се е отдалечил на повече от седем-осем километра. Във всеки случай не беше на самото крайбрежие, просто не долавяше мириса на Атлантическия океан. Чувствуваше се като след нощен кошмар. Дали не бе възможно всичко да се окаже само лош сън — от коларя с товара месо и налитащите го бръмчащи мухи до живите дървета? Някакъв дълъг кошмар, в който ходенето насън е играло известна роля? Би могло. Майка му умираше и сега той мислеше, че е знаел това доста отдавна, че е виждал признаците и подсъзнанието му е стигнало до правилния извод, независимо че съзнанието му е отказвало да приеме истината. Всичко това е обусловило необходимата атмосфера за един акт на самохипноза и Спийди, смахнатият стар алкохолик, само му е дал начална скорост. Всичко беше напълно логично.
Чичо Морган би се съгласил с това.
Джек потрепера и шумно преглътна. Заболя го. Не по начина, по който боли зачервено гърло, а както боли пресилен мускул.
Вдигна лявата си ръка и внимателно потри с длан гърлото си. За миг заприлича на жена, която се опипва, за да провери появили ли са се нови бръчки или двойна гуша. Точно над адамовата си ябълка откри прежулена ивица. Очевидно не бе кървила много, но при допир беше твърде болезнена. Беше от корена, обвил се около врата му.
— Истина е — прошепна той, докато гледаше оранжевата вода и слушаше квакането на жабите и далечното мучене на крави. — Всичко е истина!
9.
Джек се обърна с гръб към реката, която остана на изток, и изкачи нанагорнището. След като измина близо километър през полето, непрекъснатото триене и тръскане на раницата в болящия го гръб (ивиците от камшика на Озмънд също бяха на мястото си, всяко поклащане на раницата му напомняше това) го подсети за нещо. Той беше отказал да вземе огромния сандвич на Спийди, но дали негърът все пак не го бе мушнал вътре, докато Джек разглеждаше перцето за китара?
Стомахът му се сви при това предположение.
Смъкна раницата от гърба си мигновено, както си стоеше насред полето под рехавата мъгла и притъмняващото небе. Откопча капака на един от страничните джобове и в него се оказа сандвичът. Не част от него, не половината, а целият сандвич, увит в парче вестник. Очите на Джек се наляха със сълзи от признателност и му се прииска Спийди да е наблизо, за да може да го прегърне.
„Само преди десет минути го наричаше смахнат стар алкохолик!“
Лицето му пламна, но срамът не му попречи да излапа сандвича на няколко огромни хапки. Закопча раницата и я метна на гръб. Тръгна отново, чувствуваше се малко по-добре, чувствуваше се отново предишното момче, след като бе успял да затъкне стържещата дупка в корема си поне на първо време.
Не след дълго забеляза блещукането на светлинки в спускащата се тъма. Ферма най-вероятно. Разнесе се лаят на някакво куче. Джек се смрази за миг — лаят говореше за наистина голям пес.
„Надявам се, че е вързано“ — помисли си той.
Свърна надясно и след малко кучето спря да лае. Продължи да се ориентира по светлините на фермата и скоро излезе на тесен черен път. Спря се и погледна първо надясно, после наляво. Нямаше представа накъде да хване.
„Ей, хора, тук е Джек Сойер, мокър до кости, с прогизнали от кал кецове, който се чуди дали да плаче, или да се смее. Хайде, Джеки, хващай нанякъде!“
Отново се почувствува самотен и му стана мъчно за вкъщи. Тръсна глава и прогони мрачните мисли. Плювна върху левия си показалец и силно перна капката слюнка като стъклено топче за игра. По-голямата от двете половини отлетя надясно, или поне така му се стори. Обърна се в същата посока и продължи. Четиридесет минути по-късно, капнал от умора (и отново гладен, което бе някак си по-лошо), забеляза, че зад някаква преградена с верига отбивка на пътя се мержелее пясъчна кариера с малка барака отстрани.