Промуши се под веригата и се приближи до бараката. Вратата бе заключена с катинар, но земята от едната страна на постройката се беше подкопала. Отне му само минута да смъкне раницата, да се вмъкне през дупката и да издърпа и раницата след себе си. Катинарът на вратата всъщност го караше да се чувствува по-сигурен. Огледа се и видя, че бараката е пълна с различни стари инструменти. По всичко изглеждаше, че мястото не е било използувано години наред. Това чудесно го устройваше. Не можеше да понася лепкавите кални дрехи и започна да се съблича. В един от джобовете на джинсите си напипа монетата, която му бе дал капитан Фарън — истински гигант между обичайните му дребни. Извади я и видя, че монетата с главата на кралицата от едната страна и крилатия лъв от другата се бе превърнала в сребърен долар от 1921 година. Известно време Джек втренчено гледа профила на главата на Статуята на свободата и после отново пусна монетата в джоба на джинсите си.
Докато си измъкваше чисти дрехи, си мислеше, че би могъл да пъхне мръсните в раницата чак на сутринта, когато вече ще са изсъхнали и вероятно да ги изпере някъде по пътя, в обществена пералня или просто в някое поточе.
Докато си търсеше чорапи, ръката му напипа нещо твърдо и тънко. Издърпа го навън и откри, че е четката му за зъби. Изведнъж представата за дом, за сигурност и разумност — все неща, свързани в съзнанието ни с четка за зъби, се надигна и го връхлетя. Този път нямаше начин да потисне чувствата си или да ги пренебрегне. Четката за зъби е нещо, което сме свикнали да виждаме в добре осветени бани, нещо, което сме свикнали да използуваме с памучни пижами на тялото и топли чехли на краката. Тя не беше нещо за напипване на дъното на раница в студена, тъмна барака за инструменти край изоставена пясъчна кариера в някакъв безлюден провинциален град, чието име даже не знаеш.
Самотата го прободе и той едва сега напълно осъзна положението си на бездомен изгнаник. Разплака се. Не зави истерично, не запищя, както правят хората, когато изливат яростта си чрез сълзи. Просто се разрида с равномерните хлипове на човек, току-що открил колко е самотен и разбрал, че е орисан самотата му да продължи дълго. Плачеше, защото му се струваше, че сигурността и разумът са напуснали света и са оставили самотата да властвува в него като единствена реалност, но в подобна ситуация безумието също не биваше да се изключва като възможност.
Джек заспа преди хлиповете му да стихнат напълно. Спеше свит до раницата си, обут с чисти гащи и чорапи, с останали от сълзите чисти ивици върху мръсните бузи, а едната му ръка продължаваше да стиска четката за зъби.
ГЛАВА ОСМА
Тунелът пред Оутли
1.
Шест дни по-късно Джек почти бе превъзмогнал отчаянието си. В края на първия ден от пътуването си имаше чувството, че е преминал от детството през юношеството направо в зрялата възраст. Откакто бе отворил очи на западния бряг на реката, не беше се връщал в Териториите, но имаше своите разумни доводи, с които оправдаваше по-бавното си придвижване, като си казваше, че пести сока на Спийди за по-наложителни случаи.
Освен това не бе ли му казал Спийди да се придържа главно към пътищата в този свят? Просто следване на препоръките, друже.
Когато слънцето грееше и колите го отнасяха на петдесет-шестдесет километра на запад, а стомахът му бе пълен, Териториите му се струваха невероятно далечни и напълно измислени, приличаха на филм, започнал да избледнява в спомените му, на временна измислица. Понякога, когато Джек се облягаше на седалката в колата на някой учител и отговаряше на обичайните въпроси за историята си, той наистина забравяше. Териториите го оставяха и той ставаше отново, или почти, момчето от началото на лятото.
Особено по големите магистрали, когато поредната кола го стоварваше близо до някое разклонение, той виждаше как следващата намалява само десет-петнадесет минути, след като е размахал палец във въздуха. Вече беше някъде близо до Батавия, в западната част на щата Ню Йорк, вървеше отстрани на резервната лента на Е-90 и отново размахваше палец, за да продължи към Бъфало и оттам да се насочи на юг.
„Въпросът е — мислеше си Джек — човек първо да открие най-добрия начин за осъществяването на нещо и после само да го извърши.“ Ранд Макнали и историята му го бяха довели толкова далеч. Сега имаше нужда само от достатъчно късмет, за да попадне на шофьор, който пътува чак до Чикаго или Денвър (или направо Лос Анжелос, ако ще мечтаем за късмет, Джеки, момчето ми) и нямаше да има пречки да тръгне обратно още преди средата на октомври.