Беше почернял от слънцето, в джоба му кротуваха петнадесетте долара от последната му работа — миене на чинии в закусвалнята „Златната лъжица“ в Обърн, а мускулите му бяха поиздути и позаякнали. Въпреки че понякога му се плачеше,не беше се отдавал на сълзите си след първата нещастна нощ. Просто се владееше, това бе разликата. Сега, когато знаеше как да постъпва, когато така старателно си беше изработил план, той сам насочваше събитията и му се струваше, че вече вижда края на пътуването си, макар и не в непосредствено бъдеще. Ако се придвижва предимно в този свят, както му бе казал Спийди, би могъл да пътува толкова бързо, колкото трябва, и да се върне в Ню Хампшир с талисмана съвсем навреме. Щеше да успее и освен това щеше да има много по-малко проблеми, отколкото бе очаквал.
Поне така си мислеше Джек Сойер с присвити от слънцето очи, когато прашният син форд отби встрани и го изчака да притича до него. „Четиридесет-петдесет километра“ — каза си той наум. Представи си страницата от атласа на Ранд Макнали, която бе разучавал сутринта, и реши да бъде Оутли. Звучеше загубено, малко и сигурно. Той беше на път към целта си и нищо не можеше да го отклони.
2.
Джек се наведе и погледна през прозореца, преди да отвори вратата на форда. Дебели албуми с мостри и купчини рекламни брошури лежаха в безпорядък на задната седалка, две обемисти пътни чанти заемаха предната. Закръгленият чернокос мъж, който сякаш имитираше стойката на Джек, докато се навеждаше да надзърне през отворения прозорец към момчето, беше търговски пътник. Сакото на синия му костюм висеше на закачалката зад него, вратовръзката му бе разхлабена, ръкавите му — навити. Около четиридесетгодишен търговски пътник, комфортно обикалящ с колата си своя периметър. Сигурно обичаше да бъбри като всички търговци. Мъжът му се усмихна и една по една прехвърли обемистите чанти през облегалката върху отрупаните отзад книжа.
— Да направим малко място — каза той.
Джек знаеше, че първият въпрос на мъжа ще бъде защо не е на училище.
Отвори вратата, благодари и се намести вътре.
— Надалеч ли отиваш? — попита търговският пътник, погледна в огледалото за обратно виждане, включи на скорост и потегли.
— До Оутли — отвърна Джек. — Мисля, че е на около четиридесет километра оттук.
— Май се подмазваш на географията, а? — рече мъжът. — Оутли е поне на седемдесет километра. — Изви глава, за да погледне момчето и го изненада с намигване. — Не че е престъпление, ама мразя хлапетии да пътуват на автостоп. Затова видя ли ги, веднага ги качвам. Поне знам, че при мен са на сигурно място. Няма задявки, няма туй-онуй. Разбираш какво имам предвид, нали? Твърде много идиоти се навъдиха напоследък, дечко. Четеш ли вестници? Не говоря празни приказки. Като нищо може да си изгори човек!
— Сигурно сте прав — отвърна Джек, — но аз се опитвам да бъда много внимателен.
— Тук наблизо живееш, а?
Мъжът продължаваше да го наблюдава, като хвърляше от време на време бързи погледи на пътя пред колата и Джек отчаяно затърси в паметта си името на някой град назад по шосето.
— В Палмира. От Палмира съм.
— Доста приятно старо градче — кимна търговецът и съсредоточи вниманието си върху шосето. Джек се отпусна в кадифената мекота на седалката, но накрая мъжът все пак добави: — Предполагам, че не си се чупил от училище.
И отново както винаги дойде време за историята.
Бе я разказвал толкова често, като променяше единствено имената на градовете, докато се движеше на запад, че тя сама се заизлива от устата му.
— Не, господине. Просто трябва да отида до Оутли, за да поживея известно време при леля Хелън. Хелън Вон. Тя е учителка. Татко почина миналата зима, разбирате ли, и животът ни стана доста труден. А преди две седмици кашлицата на майка ми се влоши и тя хич няма сили дори да се качи сама по стълбите и докторът каза, че трябва да лежи дълго, за да се излекува, и тогава тя помоли сестра си, ако може, да ме вземе при себе си. Тя, нали ви казах, е учителка и предполагам, че със сигурност ще уреди да уча в Оутли. Леля Хелън няма да разреши едно дете да кръшка от училище, можете да бъдете сигурен.
— Значи майка ти ти е казала да изминеш целия път от Палмира до Оутли на стоп, така ли? — попита мъжът.
— О, не, не. И през ум не й е минало. Не, тя ми даде пари за автобуса, ама аз реших да ги спестя. Сигурно дълго време няма да получа пари от къщи, а и леля Хелън не е от много заможните. Мама сигурно ще се ядоса, ако разбере, че размахвам палец по пътищата. Но на мен автобусът ми се стори чиста разсипия на пари. Искам да кажа, че пет долара са си пет долара и защо да ги давам на някакъв си шофьор.