— И колко време мислиш, че ще останеш в Оутли? — попита мъжът и го погледна под око.
— Трудно е да се каже. Все се надявам мама да се оправи бързо.
— Е, по-добре не се връщай на автостоп.
— Вече нямаме кола — въздъхна Джек, който бе започнал да се забавлява и реши да разшири историята. — Може ли да ви го побере главата? Да се промъкнат посред нощ и да я отмъкнат! Мръсни страхливци! Знаели са, че по това време всички спят. Просто се появяват посред нощ и свиват колата направо от гаража. Господине, щях да се бия за тази кола. И не за да мога да се возя с нея до къщата на леля ми. Не! Но когато мама отива на лекар, тя трябва да се смъква пеша по хълма и да върви още половин километър, за да се добере до автобусната спирка. Не трябваше да го правят, нали? Не биваше да се промъкват, за да откраднат собствената ни кола! Веднага щом можехме, щяхме да подновим вноските. Вие не бихте ли нарекли това кражба?
— Ами ако се случи на мен, сигурно бих — отвърна мъжът. — Е, надявам се, че майка ти скоро ще се оправи.
— И аз — съвсем честно добави Джек.
И тъкмо тогава започнаха да се появяват знаците за разклонението към Оутли. Търговският пътник спря в страничната лента непосредствено след отбивката, усмихна се и каза:
— На добър час, момче.
Джек кимна и отвори вратата.
— Надявам се престоят ти в Оутли да бъде кратък във всеки случай.
Джек учудено го погледна.
— Е, нали познаваш градчето?
— Съвсем малко. Всъщност почти не.
— Жалко. То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя. Кръвожадно, общо взето. Първо изпият бирата, после изядат и чашата. Нещо такова, разбираш ли.
— Благодаря за предупреждението — каза Джек и слезе от колата.
Търговският пътник махна и подкара форда. След миг колата беше само тъмна сянка, забързана към ниското оранжево слънце.
3.
Километър или повече пътят се виеше през равен, еднообразен пейзаж. Далеч в полето Джек забеляза малки двуетажни дървени къщи, накацали по синорите. Нивите бяха кафяви и голи и къщите не изглеждаха като ферми. Далеч една от друга, те сякаш надзираваха пустите нивя в сивата, безмълвна тишина, нарушавана единствено от движението по шосе Е-90. Не се чуваше мучене на крави, не цвилеха коне, нямаше нито животни, нито характерните за фермите допълнителни постройки. Пред една от къщичките клечаха половин дузина разглобени, ръждясали коли. Това бяха домове на хора, които толкова категорично не харесваха себеподобните си, че даже Оутли им се струваше пренаселен. Безлюдните ниви им служеха за ров, ограждащ олющените им дървени замъци.
Най-сетне стигна до някакъв кръстопът, който приличаше на кръстопът в рисувано филмче — два тесни, пусти пътя се разполовяваха в абсолютното нищо, за да продължат да се вият към подобно друго нищо. Джек бе започнал да изпитва съмнения относно чувството си за ориентация. Понамести раницата на гърба си и се приближи до високата ръждясала тръба, поддържаща черна, правоъгълна, също ръждясала табела с името на шосето. Дали не трябваше да завие наляво, вместо надясно, след отбивката? Знакът, сочещ пътя успореден на магистралата, гласеше "Шосе „Кучиград“. Кучиград ли? Джек погледна първо наляво, после надясно по шосето и видя само безкрайна равнина, ниви, обрасли с бурени, и черна асфалтова ивица. Неговата лична асфалтова ивица според табелата се наричаше „Фабрикаджийско шосе“. След около километър тя се вмъкваше в някакъв тунел, обрасъл с изкривени дървета и странно преплетен бръшлян. Бяла табела висеше в гъсталака от бръшлян и привидно се крепеше на него. Думите бяха твърде дребни, за да може да ги прочете. Джек бръкна в десния си джоб и стисна монетата, която му бе дал капитан Фарън.
Стомахът му се обади. Скоро щеше да има нужда от обяд, така че трябваше да се измита оттук и да намери град, където би могъл да припечели за храната си. Нека бъде Фабрикаджийското шосе. Поне можеше да продължи още по-нататък, за да види какво има от другата страна на тунела. Джек тръгна и с всяка крачка тъмният отвор между дърветата се уголемяваше.
Студен, влажен и миришещ на тухлен прах и свлечена пръст, тунелът сякаш го погълна и се стесни около него. За миг се уплаши, че тунелът води под земята — никаква светлинка отпред не показваше края му, но после осъзна, че асфалтът под краката му не е наклонен. Спомни си, че на входа бе видял знак, препоръчващ да се включат фаровете. Блъсна се в тухлената стена и върху ръцете му се посипа мазилка. „Фарове“ — промърмори си той и съжали, че няма един, за да го включи. После разсъди, че тунелът сигурно завива някъде напред, а той просто предпазливо, бавно и внимателно се е движил право срещу стената като слепец с протегнати напред ръце. Продължи пипнешком покрай стената. Когато койотът в анимационните филмчета прави нещо подобно, обикновено завършва под предните колела на някой камион.