Нещо изшумка по асфалта и Джек се смрази.
„Плъх — помисли си той — или зайче, решило да скъси разстоянието между нивите. Но звукът май загатна за нещо по-голямо.“
Отново го чу далеч напред в тъмното и направи още една сляпа крачка. Изведнъж чу как някой пред него си поема дъх. Спря и се запита дали е животно. Стоеше с опрени във влажната тухлена стена пръсти и чакаше издишването. Не бе звучало като животно. Нито плъхът, нито заекът вдишват така дълбоко. Помръдна още няколко сантиметра. Почти не искаше да си признае, че каквото и да е това отпред, то го бе изплашило.
Отново замръзна, когато тих, стържещ звук, подобен на дрезгаво изхилване се разнесе в тъмнината. В следващия миг познат, но неопределим мирис — груб, силен и мускусен, се надигна към него от тунела.
Джек погледна назад през рамо. Входът вече се виждаше едва наполовина, другата част бе скрита от извивката на стената. Беше много далеч и изглеждаше голям колкото заешка дупка.
— Хей, какво има тук? — високо извика Джек. — Хей! Кой е тук с мен? Има ли някой?
Помисли, че чува някакъв шептеж дълбоко в тунела.
Напомни си, че не е в Териториите. В най-лошия случай можеше да стресне някое бездомно куче, дошло да подремне на хладно. Но пък щеше да спаси живота му като го събуди преди да го смаже кола.
— Хей, куче! — изкрещя той. — Куче!
Мигновено бе възнаграден от звука на лапи, топуркащи през тунела. Но… те отдалечаваха ли се, или се приближаваха? Не можеше да разбере това от мекото тап, тап, тап. После му хрумна, че може би шумът се приближава зад гърба му. Изви шия, погледна назад и откри, че се е отдалечил толкова, че вече не вижда и входа.
— Къде си, куче?
Нещо драсна земята само на крачка-две зад него. Джек отскочи напред и силно халоса рамото си в извитата стена.
В тъмнината почувствува някаква сянка, може би кучешка. Пристъпи напред и спря. Чувствуваше се толкова объркан, че за миг си въобрази, че отново е в Териториите. Тунелът бе пълен с мускусния, щипещ животински мирис и това, което се приближаваше към него, не беше куче.
Блъсна го вълна студен въздух, примесен с миризма на гранясало и алкохол.
За миг сякаш зърна увиснало в тъмнината лице. Лице, сякаш тлеещо със своя собствена болнава, бързогаснеща вътрешна светлина. Продълговато, измъчено лице, което би трябвало да е младежко, но не беше. Дъхът, излизащ от него, вонеше на пот, мазнотии и алкохол. Джек се прилепи към стената и вдигна юмруци, въпреки че лицето се стопи назад в тъмнината.
Обзет от ужас, си помисли, че чува как меки, бързи стъпки се приближават откъм изхода на тунела и бързо се обърна натам. Тъмнина. Тишина. Тунелът беше празен. Той мушна ръце под мишниците си и леко се отпусна назад към стената, докато раницата му опря в нея. След миг отново запристъпя с рамото напред.
Веднага щом излезе от тунела, Джек се обърна, за да го огледа. Никакво странно създание не се метна към него, не се чуваше никакъв звук. Пристъпи още три крачки, като продължаваше да се взира. И в този миг сърцето му сякаш спря. Две огромни оранжеви очи летяха срещу него, за секунда съкращаваха разстоянието наполовина. Не можеше да помръдне, краката му сякаш бяха забити в асфалта. Най-накрая инстинктивно протегна ръце, за да се предварди. Очите продължаваха да се приближават, изсвири клаксон. Секунди преди колата да изхвърчи от тунела и червендалестият мъж в нея да размаха юмрук, Джек се хвърли встрани.
— Копелеееее… — долетя от разкривената уста.
Джек се обърна все още замаян и видя, че колата лети надолу по хълма към градчето, което сигурно беше Оутли.
4.
Оутли бе разположен в продълговата падина и оскъдно се разпростираше върху две основни улици. Едната беше продължение на шосето и се гмурваше покрай огромна, опушена постройка („фабриката“ — помисли си Джек), разположена в средата на обширен паркинг, за да продължи след това покрай оградени парцели за продажба на употребявани коли (евтини марки), местенца за бърза закуска (Знаменитите цици на Америка), кегелбан с грамадна неонова реклама, няколко бакалници и бензиностанция. След всичко това улицата пресичаше петте или шест преки в търговската част на града — група овехтели двуетажни постройки с паркирани пред тях коли. Другата улица очевидно бе средище на най-важните къщи в Оутли — големи сгради с веранди и дълги, наклонени морави. Светофарът на кръстовището на двете основни улици примигваше с червеното си око в късния следобед. Друг светофар, може би осем пресечки по-надолу, редуваше трите си цвята пред висока, сивкава сграда с много прозорци, която приличаше на лудница, но сигурно беше училище. Между двете улици ветрилообразно се разстилаше бъркотия от къщурки, разнообразявана от постройки с неизвестно предназначение, оградени с висока телена мрежа. Много от прозорците на фабриката бяха счупени, а някои от прозорците в търговската част на града — заковани с дъски. Оградените бетонни дворове бяха осеяни с боклуци, виждаха се струпани купчини смет. Дори големите къщи изглеждаха занемарени с увисналите си веранди и избелели стени. Обитателите им явно бяха собствениците на парцелите за търгуване с употребявани коли, пълни с непродаваеми автомобили.