Малко по-надолу четирима мъже седяха в една кола пред закован с дъски магазин. След миг Джек забеляза, че колата е старо черно Де Сото без гуми. На предното й стъкло бе лепнато картонче с надпис: „Клуб на безоблачното време“. Мъжете вътре, двама отпред и двама отзад, играеха карти. Джек се приближи, надвеси се към предното дясно стъкло и каза:
— Извинете…
Най-близкият картоиграч му метна мътен сив поглед.
— Знаете ли къде…
— Изчезвай — сряза го мъжът. Гласът му сякаш не беше „на ти“ с речта, бе някак си кашест и флегматичен. Полуобърнатото му към Джек лице бе нашарено с дълбоки белези от пъпки и изглеждаше странно приплескано, сякаш някой бе стъпил върху него, когато е бил пеленаче.
— Просто питах дали не знаете къде бих могъл да намеря работа за няколко дни?
— Що не опиташ в Тексас — обади се мъжът на шофьорската седалка, а двамата отзад шумно си отвориха по една кутийка бира и поръсиха ръцете си и картите.
— Хлапе, казах ти да те няма! — изсъска сивоокият с плоското лице. — Изчезвай, преди лично да съм нашарил задника ти!
Джек разбра, че мъжът не се шегува. Помае ли се още миг-два, злобата му наистина ще прекипи и той като нищо ще изскочи от колата и безжалостно ще го наложи. После ще се върне в колата и ще си отвори нова бира, ще я гаврътне и ще пусне празната кутийка при останалите на пода. Джек отстъпи назад и мътното сиво око се отмести от него.
— Ами… ще опитам в Тексас — промърмори Джек и си тръгна. Стори му се, че вратата на старото Де Сото се отваря с трясък зад гърба му, но се сети, че това е само нова кутийка бира.
Пук! Пръс!
Джек вървеше.
Стигна до края на редицата къщи и се озова на втората главна улица на града. Отсреща се простираше пожълтяла ливада, пълна с избуяли бурени, между които надничаха статуйки на еленчета от фибростъкло. Безформена старица с мухобойка в ръка се взираше в него от люлката си на верандата.
Джек се обърна, за да избегне подозрителния й поглед, и видя пред себе си последната от безжизнените тухлени сгради от редицата, покрай която бе дошъл. Три бетонни стъпала водеха нагоре към подпряна, отворена врата. Над дългия тъмен прозорец с боя бе изписано: „При Ъпдайк“ и бе нарисувано буренце с бира. Зад мръсното стъкло проблясваше реклама на „Будвар“ — прочутата марка на Ческе Будейовице, а няколко педи по-надолу висеше жълто картонче и върху него на ръка бяха написани чудесните думи: „Търсим персонал“. Джек смъкна раницата от гърба си, взе я под мишница и изкачи стъпалата. За не повече от миг, докато прекрачваше от морната слънчева светлина в сумрака на кръчмата, го споходи чувството, че отново се мушва под гъстия, преплетен бръшлян и се вмъква в тунела на шосето към Оутли.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Джек в капан
1.
Около шестдесет часа по-късно едно момче Джек Сойер, което бе в съвсем различно разположение на духа от момчето Джек Сойер, вървяло в сряда през тунела, се намираше в хладния склад на кръчмата в Оутли и криеше раницата си зад буретата с бира в ъгъла. След по-малко от два часа, когато най-накрая затвореха кръчмата за през нощта, Джек смяташе да избяга. Това, че мислеше за намеренията си по този начин — не да си тръгне, не да напусне, а да избяга, показваше единствено отчаяното положение, в което се намираше.
„Аз бях на шест, шест. Джон Б. Сойер бе на шест, Джеки бе на шест. Шест.“
Тази мисъл, несъмнено нелепа, се бе пръкнала ненадейно в ума му привечер и продължаваше да се върти там. Той предполагаше, че се е появила, за да покаже просто колко е уплашен, колко е сигурен, че обръчът около него се затяга. Нямаше представа какво означава. Мисълта просто кръжеше и кръжеше, като дървено конче върху въртележка.
„Шест. Аз бях на шест. Джеки Сойер бе на шест.“ Пак и пак, отново и отново, повтаряше се до безкрайност. Складът имаше обща стена със самата кръчма и тази вечер тя просто вибрираше от шума, пулсираше като кожата на барабан. Допреди двадесет минути беше петък вечер, а и в Оутли, и в Кучиград плащаха в петък и сега кръчмата бе препълнена до тавана… и по-нагоре. Голям плакат вляво от бара гласеше: „Струпването на повече от 220 посетители е в нарушение на 331 противопожарно правило на окръг Джениси“. Очевидно 331 противопожарно правило не важеше в края на седмицата, понеже Джек подозираше, че в кръчмата сега имаше поне триста души, които се кълчеха под звуците на оркестъра, нарекъл себе си „Момците от долината“. Оркестърът беше отвратителен, но си имаше бас-китара.