В кръчмата се разнесоха силни писъци, избухна дрезгав, грачещ смях, счупи се стол, някой изрева от болка. На дансинга се вихреше третият за вечерта юмручен бой. Смоуки изпсува, юрна се натам, блъсна Джек в бързината и му напомни да разкара бурето.
Той го намести върху количката и я затъркаля към летящата врата, като в същото време неспокойно се оглеждаше за Рандолф Скот. Видя го в тълпата, наблюдаваща юмручната свада на дансинга, и донякъде си отдъхна.
В склада изправи бурето при другите празни на мястото за извозване, в нишата до черния вход. Тази вечер кръчмата на Ъпдайк вече бе успяла да види сметката на шест бурета. След това отново провери там ли е раницата му. За миг си помисли, че е изчезнала, и сърцето му се заблъска в гърдите — в нея бяха вълшебният сок и монетата от Териториите, която се бе превърнала в сребърен долар в този свят. Плувнал в пот, той мръдна надясно и я напипа между други две бурета. Наистина беше там. Той усети извивката на бутилката на Спийди през зеления найлонов плат на раницата. Сърцето му нормализира ритъма си, но той се чувствуваше омаломощен, сякаш краката му бяха гумени, чувствуваше се като човек, едва отървал кожата.
В мъжката тоалетна цареше истински ужас. В началото на вечерта Джек щеше да повърне от отвращение, но сега като че ли бе започнал да свиква със смрадта… и това някак си беше най-лошо от всичко. Той донесе топла вода, сипа сапун, намокри четката и започна да я движи напред-назад по неописуемата кочина по пода. Мозъкът му отново започна да премисля последните няколко дни и да се тревожи за тях, както животното, попаднало в капан, се тревожи за захапания от зъбците му крайник.
3.
Когато за пръв път прекрачи прага на кръчмата в Оутли, тя беше тъмна, мрачна и съвършено пуста. Щепселите на грамофона-автомат, ротативката и електронната игра „Космически нашественици“ бяха издърпани. Единствената светлина в помещението идваше от цветната реклама над бара — ръчен часовник, заклещен между върховете на две планини, който изглеждаше като най-странния НЛО на света.
Джек се усмихна и тръгна към бара. Зад гърба му някакъв равен глас каза:
— Това е бар, а не детска градина. Изчезвай, глупако!
Джек уплашен подскочи. Бе стиснал парите в джоба си и си мислеше, че ще постъпи като в „Златната лъжица“ — ще седне, ще си поръча нещо и после ще попита за работа. Разбира се, да се наемат деца като него беше напълно незаконно, поне без разрешение, подписано от родителите или настойниците, и това означаваше, че могат да му дадат по-малка от минималната надница. Пъти по-малка! Затова трябваше да има предварително споразумение и договарянето обикновено започваше с история номер 2 — „Джек и вторият баща-чудовище“.
Той се обърна и видя, че в едно от сепаретата седи някакъв мъж и студено го наблюдава с презрителна бдителност. Мъжът беше слаб, но под ризата му мърдаха мускули като въжета. Носеше торбести бели панталони на готвач и шапка от вестник, килната към лявата му вежда. Главата му бе тясна като на невестулка, късо подстриганата му коса беше започнала да посивява. На масата между големите му ръце лежаха купчина фактури и сметачна машинка.
— Видях обявата ви, че търсите персонал — каза Джек, без да храни големи надежди. Мъжът нямаше да го наеме, а и той самият не беше сигурен дали иска да работи за него — изглеждаше му някак си зъл.
— Тъй значи — отвърна човекът в сепарето. — Сигурно си се научил да четеш в един от малкото дни, когато не си кръшкал от училище. — На масата пред него имаше пакет с пури и той си измъкна една.
— Ами… не знаех, че е бар — измънка Джек и заотстъпва към вратата. Слънчевата светлина сякаш проникваше през мръсното стъкло и след това просто умираше, преди да достигне до пода, като че ли кръчмата се намираше в някакво по-различно измерение. — Мислех… предполагах… реших, че е и ресторант, и бар. Нещо такова. Ей сега си тръгвам.
— Ела насам. — Кафявите очи на мъжа не се отместваха от него.
— А, не, не. Тръгвам си — нервно отвърна Джек.
— Ела тук и седни. — Мъжът драсна кибритена клечка в нокътя на палеца си и запали пурата. Мухата, лазеща по фактурите пред него, хвръкна и забръмча в тъмнината. Очите му продължаваха да гледат втренчено Джек. — Ела, няма да те ухапя.
Джек бавно се приближи до сепарето, приседна срещу мъжа и скръсти ръце на масата. Около шестдесет часа по-късно, докато подсушаваше мъжката тоалетна в дванадесет и тридесет през нощта, а мократа му от пот коса се завираше в очите му, Джек си мислеше — не, знаеше! — че само собствената му глупава самоувереност бе позволила на капана да щракне (а той бе щракнал в момента, в който беше седнал срещу Смоуки Ъпдайк, въпреки че тогава той не бе разбрал това). По същия начин мухоловката се затваря зад злочестите си жертви, по същия начин насекомоядните растения-хищници с привлекателната си миризма и смъртоносните си, гладки като стъкло стени само чакат някой бръмбар-глупак да забръмчи над тях, да се спусне надолу и навътре… за да се удави в дъждовната вода, събрана в техните чашки-канички. В Оутли в пълната кана вместо дъждовна вода се плискаше бира. Това бе единствената разлика.