Ако тогава беше избягал…
Но не избяга. Дори докато правеше всичко възможно да не трепне под втренчения поглед на студените кафяви очи, Джек си мислеше, че в края на краищата за него може би ще се намери някаква работа. Мина Банбъри, жената, която притежаваше и въртеше „Златната лъжица“ вОбърн, се бе държала доста любезно с него. Когато си тръгваше, дори го прегърна и целуна и му даде три дебели сандвича, но не успя да го заблуди. Любезността и даже заченките на доброта не изключват желанието за печалба на всяка цена, нито дори явната алчност.
Минималното заплащане в Ню Йорк беше три долара и четиридесет цента на час — тази информация, закачена от властите, висеше в кухнята на „Златната лъжица“ върху яркорозово парче хартия с размер на филмов афиш. Но хаитянинът, готвач на аламинути, почти не говореше английски и Джек смяташе, че със сигурност пребивава в страната незаконно. Човекът готвеше като фурия и никога не разреши картофите или пържените миди да престоят и миг повече от необходимото в олиото. Момичето, което помагаше на госпожа Банбъри при сервирането, беше хубавичко, но бавноразвиващо се и според Католическата църква не биваше да работи. В такива случаи не се предлага минималната надница и фъфлещото, глуповато момиче с искрено благоговение сподели с Джек, че получава долар и двадесет и пет цента на час, и всичките са за нея.
Самият Джек след дълги пазарлъци успя да се договори за долар и петдесет, но знаеше, че ако госпожа Банбъри не беше притисната от обстоятелствата — предишният й мияч на чинии духнал същата сутрин, излязъл по време на регламентираната почивка и просто забравил да се върне — тя изобщо нямаше да се пазари. Щеше да му каже или да приема работата за долар и четвърт, или да хваща пътя. „Живеем в свободна държава, момче“.
Сега той си мислеше с неподозиран цинизъм, който беше част от новата му самоувереност, че пред него седи нова госпожа Банбъри. Мъж вместо жена, кльощав, вместо дебел и стар като баба, кисел, а не усмихнат, но със сигурност брат-близнак на госпожа Банбъри.
— Търсиш работа, а? — Мъжът с белите панталони остави пурата си в стария тенекиен пепелник. Мухата престана да топи крачетата си и пое нанякъде.
— Да, господине, но както вие казахте, това е бар и…
Неспокойствието отново го връхлетя. Кафявите очи с жълтите склери го притесняваха, бяха като очите на обигран котак-ловец, видял в живота си безброй заблудени мишки като него.
— Да, бар е — потвърди мъжът. — Аз съм Смоуки Ъпдайк. — Той протегна ръка и Джек изненадан подаде своята. Ръката на Смоуки я стисна веднъж здраво, почти до болка, после я поотпусна, но продължи да я държи. — И така?
— Ами… — измънка Джек, убеден, че изглежда глупав и малко уплашен. Наистина се чувствуваше глупав и малко уплашен. Искаше му се Смоуки да пусне ръката му.
— Вашите никога ли не са те учили да се представяш?
Това бе толкова неочаквано, че Джек почти изстреля собственото си име вместо името, което бе използувал в „Златната лъжица“ и когато пътуваше на стоп — името Луис Фарън, което бе станало негово „пътно име“.
— Джек Сой… ъъъ… Сотел.
Ъпдайк задържа ръката му още миг, после я пусна. Студените му кафяви очи не трепваха.
— Джек Сой-ъ-Сотел — повтори той. — Ама по-дълго, шибано име сигурно няма и в телефонния указател, нали, момче?
Джек се изчерви, но не каза нищо.
— Не си много едър. Мислиш ли, че ще успееш да наклониш петдесеткилограмово буре с бира и да го наместиш върху ръчна количка?
— Ами да — отвърна Джек, без да знае дали ще може, или не. Струваше му се, че няма да бъде кой знае какъв проблем, пък и в толкова безлюдно място буретата едва ли трябваше да се сменят често.
Смоуки сякаш прочете мислите му и каза:
— Дааа, сега тук е празно, но към четири-пет часа се оживява. А в края на седмицата в помещението просто не може да се диша от хора. Тъкмо тогава ще изкараш надницата си, Джек.
— Всъщност наистина не знам — измрънка Джек. — И колко ще получавам?
— Долар на час — отвърна Ъпдайк. — Бих искал да мога да ти плащам повече, но… — Той сви рамене, потупа купчината фактури и даже се поусмихна, сякаш казваше: „Виждаш как стоят нещата, дете, всичко в Оутли е тръгнало на провала, още от 1971 бизнесът започна да замира.“ Но очите му не се усмихваха. Очите му наблюдаваха Джек с котешка съсредоточеност.