— Хич не е много — бавно отвърна Джек, но мисълта му работеше бързо.
Кръчмата беше като гроб, дори един-единствен раздърпан стар алкохолик не смучеше бира на бара, втренчил безсмислен поглед в светлинната реклама. В Оутли очевидно поркаха бирата си в колите и ги наричаха клубове. Долар и петдесет цента на час никак не са много, когато ти спукват гьона от работа. В безлюдно място като това долар на час можеше да се окаже лесно спечелена надница.
— Не е — съгласи се Ъпдайк и отново се наведе над сметачната машинка, — наистина не е. — Гласът му казваше на Джек, че може да приеме или да си тръгне. Нямаше да има пазарлъци.
— Май ще опитам — подхвърли той.
— Това е добре — каза Ъпдайк, — но първо трябва да изясним нещо друго. От кого бягаш и кой те търси? — Кафявите очи отново се впиха в него с упорита настойчивост. — Хич не ми се ще някой, който е по петите ти, да ми вгорчава живота.
Увереността на Джек не се разклати особено. Той може би не бе най-умното хлапе на света, но беше достатъчно умен, за да знае, че няма да изкара дълго по пътя, ако няма резервна история, с която да замазва очите на перспективни работодатели. Това беше история номер 2 — „Злият пастрок“.
— Аз съм от едно малко градче във Върмонт — започна той. — Фендървил. Мама и татко се разведоха преди две години. Татко се опита да ме вземе под попечителство, но съдът ме даде на мама. Винаги правят така.
— Зарежи какво правят. — Смоуки отново оправяше сметките си. Бе се навел толкова ниско, че носът му почти опираше в клавишите на джобния калкулатор. Но Джек смяташе, че въпреки това го слуша.
— Татко се премести в Чикаго и намери работа в някакъв завод там. Пише ми почти всяка седмица, но не е идвал да ме види от миналата година, когато Обри го изхвърли с бой. Обри е…
— Новият ти баща — каза Ъпдайк и за миг очите на Джек се присвиха и съмненията му се върнаха. В гласа на Ъпдайк нямаше съчувствие. Напротив, той сякаш му се присмиваше, като че ли знаеше, че цялата история е чиста измислица.
— Да. Мама се омъжи за него преди година и половина. Той непрекъснато ме бие.
— Тъжна работа, Джек, много тъжна. — Ъпдайк наистина го погледна недоверчиво с присмехулни очи. — И така, ти потегли към твоето татенце, за да си заживеете щастливо за вечни времена.
— Да, надявам се — въздъхна Джек и внезапно го осени вдъхновение. — Всичко, което знам, е, че истинският ми баща никога не ме е окачвал с примка на шията в дрешника. — Той дръпна надолу тениската си и оголи резката на шията си, която вече бе започнала да избледнява. По време на престоя му в „Златната лъжица“ тя все още беше ярка, грозна червено-виолетова дамга и той приличаше на жигосан. Но в „Златната лъжица“ не му се бе представил случай да я покаже. Разбира се, това беше белегът, оставен от корена, който едва не го задуши в Териториите.
Джек със задоволство видя, че очите на Смоуки Ъпдайк се разширяват от изненада, примесена с ужас.
— Мили Боже! Дете, вторият ти баща ли направи това? — попита той, наведе се напред и част от розовите и жълти фактури се пръснаха по пода.
— Ами аз затова реших, че трябва да се махна.
— А той ще се мерне ли насам, за да си търси колата, мотоциклета, портфейла или шибаната си спестовна книжка?
Джек поклати глава.
Смоуки погледа момчето още секунда-две и изключи сметачната машинка.
— Ела с мен в склада, хлапе — кимна той.
— Защо?
— Искам да проверя дали наистина ще успееш да закрепиш бурето на ръба му. Ако можеш да ми докарваш буретата, когато се нуждая от тях, ще получиш работата.
4.
За удоволствие на Смоуки Ъпдайк Джек показа, че може да закрепи голямото алуминиево буре на ръба му, да го придвижи достатъчно напред и да го намести върху количката. Той даже успя да се престори, че го върши с лекота. Чак на другия ден щеше да изпусне бурето и да получи един в носа.
— Не е зле — отсече Ъпдайк. — Не си достатъчно едър за тази работа и като нищо ще си докараш някоя херния, но това са си твои проблеми.
После му каза, че може да започне днес следобед и да работи до един през нощта („Или поне докато издържиш.“), и че всяка вечер ще му плаща в момента на затварянето. Сумата веднага и в брой.
Върнаха се отново в кръчмата и там намериха Лори, облечена в тъмносини баскетболни шорти, толкова къси, че крайчетата на жарсените й пликчета се подаваха навън, и блузка без ръкави. Рядката й руса коса бе опъната назад и прихваната с пластмасови шноли. Пушеше „Пал Мал“ с навлажнен и омазан с червило край. Голям сребърен кръст се полюляваше между гърдите й.