— Това е Джек — представи го Смоуки. — Можеш да махнеш обявата от прозореца.
— Бягай, хлапе — каза Лори. — Още имаш време.
— Затваряй шибаната си уста!
— Накарай ме де.
Той я шляпна, но не на шега, а достатъчно силно, за да я залепи за бара. Джек премигна и си спомни за звука от камшика на Озмънд.
— Мъжка сила, брей — каза Лори. Очите й се наляха със сълзи, но в същото време изглеждаха доволни, сякаш всичко си беше в реда на нещата.
Предишното безпокойство на Джек се появи отново — още по-ясно и по-остро, и сякаш не беше само безпокойство, а истински страх.
— Не ни обръщай внимание, хлапе — каза Лори и мина покрай него, за да свали обявата от прозореца. — Всичко ще бъде наред.
— Той си има име и е Джек, а не хлапе — сряза я Смоуки, който отново се бе върнал в сепарето, където бе провел „интервюто“ с него и подреждаше фактурите си. — Остава да почнеш да го наричаш така и пред клиентите. Я си събирай акъла и му приготви два сандвича, че наближава четири и той трябва да започва работа.
Тя свали обявата от прозореца и я пъхна зад грамофона с вида на човек, правил това безброй пъти. Когато мина покрай Джек, му намигна.
Телефонът иззвъня.
И тримата го погледнаха, стреснати от внезапния звук. За хилядна частица от секундата Джек си помисли, че черният телефон е като някакъв гол охлюв, залепнал за стената. Остана му време да забележи колко бледа е Лори: единственият цвят по бузите й идваше от червеникавите белези на завяхващите й младежки пъпки. Имаше време да разучи жестокото, донякъде потайно изражение върху лицето на Смоуки и да забележи издутите вени по ръцете му. Време да прочете жълтеникавия надпис над телефона, който гласеше: „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“
Телефонът звънеше и звънеше в тишината.
С внезапен ужас Джек си помисли: „За мен е. Отдалече е… много, много отдалече.“
— Лори, какво стоиш като малоумна! Вдигни слушалката! — нареди Смоуки.
Тя се приближи до телефона.
— Кръчмата в Оутли — каза Лори. Гласът й бе немощен и трепереше. После се заслуша миг-два. — Ало! Ало!… О, я се разкарай!
— Нищо важно. Някакви дечурлига се бъзикат. Какви ли не щуротии питат понякога! Как обичаш хамбургерите си, хлапе?
— Джек! — изрева Ъпдайк.
— Да, да, добре. Джек. Как обичаш хамбургерите си, Джек?
Джек й каза и те пристигнаха средно изпечени, точно по вкуса му, топлички, с горчица и резенчета лук. Той ги излапа и изпи чаша мляко. Безпокойството му стихна успоредно с глада. Дечурлига, както бе казала тя. Но очите му от време на време продължаваха да поглеждат телефона и той се чудеше дали е така.
5.
Стана четири часът и се оказа, че абсолютното безлюдие на кръчмата сякаш е било част от пиеса, поставена с цел да го примами, както насекомоядните растения примамват жертвите си с невинен вид и разкошен мирис. Вратата се отвори и дузина мъже в работни облекла нахлуха вътре. Лори включи грамофона, ротативката и електронната игра „Космически нашественици“. Някои от мъжете кимнаха за поздрав на Смоуки, който им отвърна с ухилване, разкриващо комплект големи, поръчани по пощата челюсти. Повечето поръчаха бира. Двама или трима — „Черни руснаци“. Един от тях — Джек беше почти сигурен, че е от членовете на Клуба на безоблачното време, започна да пуска монети от двадесет и пет цента в грамофона-автомат и да призовава до безкрайност гласовете на певци и състави. Смоуки нареди на Джек да вземе гумената подомиячка от склада и да почисти дансинга пред подиума на оркестъра, който пустееше и чакаше петъчната нощ и „Момците от долината“. Каза му, след като изсъхне, да го намаже с паркетин.
— Ще разбереш, че е лъснат, когато забележиш собственото си лице да се ухилва отдолу — добави той.
6.
Така започна службата му в кръчмата на Ъпдайк в Оутли.
„… но към четири-пет часа се оживява.“
Е, не би могъл да каже, че Смоуки го бе излъгал. Докато не отмести празната чиния от хамбургерите и не дойде време да започне да работи за надницата си, кръчмата беше абсолютно празна. Но в шест часа в нея седяха поне петдесет души и Глория, яката сервитьорка, дойде на работа, за да й подвикват и да я задяват някои от постоянните клиенти. Тя се присъедини към Лори и сервира няколко кани с вино, безброй „Черни руснаци“ и океан от бира.
Освен големите бурета Джек мъкнеше каса подир каса бутилирана бира — „Будвар“, разбира се, прочутата марка от Ческе Будейовице, чиято реклама бе видял да проблясва зад мръсния прозорец, но и някои от местните фаворити като „Джениси“, „Ютика клъб“ и „Ролинг рок“. Ръцете му се протриха, гърбът го заболя.