Между пътешествията до склада за каси с бира и пътешествията до склада за „докарай ми едно буре, Джек“ (фраза, към която бе започнал да изпитва инстинктивен ужас) той периодично посещаваше дансинга с подолъскачката и бутилката паркетин. Веднъж една празна бирена бутилка мина на сантиметри от главата му и се разби в стената, а той само сви глава с разтуптяно сърце. Оголил изкуствените си челюсти в лицемерно крокодилско ухилване, Смоуки изхвърли пияния извършител. Джек погледна през прозореца и видя как онзи жестоко се джасна в оградата на отсрещния паркинг.
— Хайде, Джек — нетърпеливо подвикна Смоуки. — Нали не те улучи. Изчисти тази кочина!
Половин час по-късно Смоуки го изпрати в мъжката тоалетна. Мъж на средна възраст се подпираше с една ръка на стената и повръщаше над един от двата запушени писоара, а с другата размахваше огромния си необрязан пенис. Повръщано и димяща урина се смесваха в обща локва между разкрачените му работни ботуши.
— Ще позачистиш тук, нали, дечко — каза мъжът, докато се мъчеше да улучи вратата, и тупна Джек по гърба толкова силно, та едва не го прекърши. — Мъжете трябва да отварят място за поркане, както могат, нали така?
Джек едва успя да се удържи, докато се затвори вратата, и след това блъвна.
Направи го в единствената мъжка тоалетна на кръчмата, където срещу лицето му се блещеха неизмитите, отвратително благоухаещи следи на последния посетител. Повърна целия си обяд, пое си накъсано дъх и отново повърна. През стената глухо долитаха звуците на някаква песен за щастието в Тексас.
Внезапно видя лицето на майка си, по-красиво отколкото в който и да било от нейните филми, с големи, тъмни и тъжни очи. Видя я сама в апартамента в „Алхамбра“. Забравената й цигара димеше в пепелника край нея. Тя плачеше. Плачеше за него. Сърцето му се сви и го заболя толкова силно, та му се стори, че ще умре от любов към нея, от копнеж по нея — по живота, в който нямаше страхотии, дебнещи в тунела, нямаше жени, искащи да бъдат бити и разплаквани, нито мъже, които повръщат между краката си, докато пикаят. Искаше да бъде при нея и изпитваше смъртна омраза към Спийди Паркър, задето го бе накарал да тръгне по ужасния и страшен път на запад.
В този миг и последните остатъци от самоувереността му се стопиха — напълно и завинаги. Съзнателните мисли бяха надвити от дълбок, безутешен, виещ детски плач: „Искам при мама, моля те, Господи, искам си майчицата…“
С треперещи крака излезе от тоалетната, като си мислеше, че напук на Спийди просто ще се прибере вкъщи, пък който както ще да нарече това. В този миг не го беше грижа дали майка му умира. В този миг на неизразима болка той стана просто Джек и толкоз, инстинктивно се мъчеше да оцелее като животно, което усеща, че всеки миг ще се превърне в плячка на някое месоядно, чувствуваше се като подгонена сърна, зайче, или катеричка., В този миг той беше способен да я остави да умре от рака, разяждащ тялото й, да забрави за метастазите, плъзнали навсякъде, и единственото, което искаше, бе майка му да го прегърне, да го целуне за лека нощ и да му каже да не пуска проклетия си транзистор в леглото и да не чете с фенерче под одеялото половината нощ.
Подпря ръце на стената и малко по малко успя да се овладее. Това налагане на самоконтрол бе напълно подсъзнателно, чисто напрягане на ума, нещо присъщо на Фил Сойер и Лили Кавано. Бе направил грешка, да, но нямаше да се върне обратно. Териториите не бяха измислени, те съществуваха, следователно талисманът също съществуваше. Той нямаше да убие майка си от страхливост.
Джек напълни кофата с топла вода от крана в склада и почисти мръсотиите.
Когато свърши и влезе в салона, беше десет и половина и тълпата бе започнала да оредява. Оутли бе работнически град и работещите пияници през седмицата се прибираха рано по домовете си.
— Джек, изглеждаш бял като чаршаф. Добре ли си? — каза Лори.
— Дали мога да изпия една лимонада? — попита той.
Тя му донесе една и той я изпи, докато привършваше лъсването на дансинга. В дванадесет без четвърт Смоуки го прати в склада да му докара буре. Джек едва-едва се справи. В един без четвърт Смоуки с викове започна да приканва хората да привършват. Лори изключи грамофона и Дик Кърлес замря с дълго, протяжно стенание, придружено от апатични викове на протест. Глория изключи игрите и нахлузи пуловера си (розов като ментовите бонбончета, които Смоуки смучеше редовно, розов като изкуствените венци на челюстите му) и си тръгна. Смоуки започна да гаси лампите и да изтиква последните четири или пет пияндури през вратата.