— Добре, Джек — каза той, когато я затвори след тях. — Добре се справи. Има какво още да се желае, но началото беше горе-долу добро. Можеш да нощуваш в склада.
Вместо да попита за надницата си (на Смоуки и през ум не му мина да я предложи), Джек се потътри натам. Беше капнал от умора и приличаше на смалена версия на пияниците, току-що избутани навън.
В склада видя, че Лори е клекнала в един от ъглите, а баскетболните й шорти са се вдигнали нагоре и разкриват почти смущаваща гледка. За миг той със смътна тревога реши, че рови в раницата му. После видя, че е постлала няколко одеяла върху слой чували от грубо зебло и дори е сложила малка лъскава възглавница с надпис „Ню Йорк — столица на света“ върху тях.
— Май успях да ти спретна едно малко гнезденце, хлапе — каза тя.
— Благодаря — отвърна той и едва се удържа да не избухне в сълзи при този прост, човешки жест на внимание. Успя да се усмихне. — Много ти благодаря, Лори.
— О, няма нищо. Всичко ще бъде наред, Джек. Смоуки не е чак толкоз лош. Опознаеш ли го веднъж, ще видиш, че не е и наполовината лош — каза тя с несъзнателен копнеж, сякаш би искала наистина да е така.
— Сигурно — рече Джек и след това импулсивно добави: — Само че аз така или иначе тръгвам утре. Оутли просто не е за мен.
— Може би ще тръгнеш, Джек… но може пък да решиш и да останеш известно време. Я по-добре първо си отспи.
В думите й сякаш имаше нещо пресилено и изкуствено, от усмивката й беше изчезнала естествеността, с която му бе казала: „Май успях да ти спретна едно малко гнезденце“. Джек забеляза това, но беше твърде уморен, за да му отдели повече внимание.
— Е, ще видим — кимна той.
— Така е — съгласи се Лори и тръгна към вратата. — Лека нощ, Джек — каза тя и му прати въздушна целувка с мръсната си длан.
— Лека нощ.
Понечи да съблече тениската си… после се отказа и реши, че ще събуе единствено кецовете си. В склада беше хладно и влажно. Той седна върху чувалите, развърза връзките и събу първо единия, после другия. Тъкмо щеше да легне върху сувенирната възглавничка на Лори и може би да заспи още преди главата му да я докосне, и внезапно телефонът в кръчмата започна да звъни и да прорязва тишината сякаш пробиваше дупка в нея и тревожният, пронизителен звън накара Джек да мисли за клатещи се сивопепеляви корени, за волски камшици и двуглави понита.
Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни в тишината, в мъртвата тишина.
Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни, а дечурлигата, които се бъзикат и питат разни щуротии, отдавна си бяха легнали.
Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни! „Ало, Джеки, тук е Морган. Усетих те в моите гори, да, умно малко лайно такова! Подуших те в горите си и как изобщо можа да ти хрумне, че ще бъдеш на сигурно място в своя свят? Та моите гори се простират и там! Последен шанс, Джеки! Прибирай се вкъщи или изпращам войските и с теб е свършено. Нямаш избор…“
Джек стана и тичешком прекоси склада по чорапи. Ледена пот обля тялото му.
Отвори вратата.
Звънеше, звънеше, звънеше и продължаваше да звъни.
И най-накрая:
— Ало! Що не се обаждаш бе! — Беше гласът на Смоуки. Пауза. — Ало! — Нова пауза. — О, по дяволите!
Смоуки тресна слушалката и Джек го чу да прекосява помещението и да се качва по стълбите към малкия апартамент, в който живееха с Лори.
7.
Джек невярващо премести поглед от зеленото късче хартия, което държеше в лявата си ръка, към няколкото банкноти и монети в дясната. Беше единадесет часът на следващата сутрин. Четвъртък сутрин и той току-що бе поискал вчерашната си надница.
— Какво е това? — попита момчето, неспособно да повярва на очите си.
— Знаеш да четеш — отвърна Смоуки, — а знаеш и да броиш. Не се движиш толкова бързо, колкото би ми харесало, Джек, поне още не, но си достатъчно умен.
Той седна със зеленото листче в едната ръка и парите в другата. Гневът запулсира в средата на челото му като вена. Зеленото листче бе формуляр за сервитьорска сметка, съвсем същите бе използувала и госпожа Банбъри в „Златната лъжица“. Върху него пишеше:
1 хамбург. $ 1,35
1 хамбург. 1,35
1 ч. мляко 0,55
1 лимон. 0,55
Гарн. 0,30
В долния край на листчето сумата 4,1 долара бе написана с големи цифри и оградена с кръгче. Според уговорката за работата си от четири следобед до един през нощта Джек беше изкарал девет долара. Смоуки му бе удържал почти половината от тях и сега той държеше в дясната си ръка четири долара и деветдесет цента.
Вбесен, Джек погледна първо Лори, която от неудобство разсеяно зяпаше встрани, и след това Смоуки. Той невъзмутимо посрещна погледа му.