— Това е измама — с тъничко гласче каза момчето.
— Джек, това не е вярно. Погледни ценоразписа…
— Чудесно разбираш какво искам да кажа!
Лори трепна, сякаш очакваше Смоуки да му зашие една… но той продължаваше да го гледа с вбесяващо търпение.
— Не съм ти удържал за леглото, нали?
— Легло ли! — извика Джек и усети, че бузите му пламват. — Ама че легло! Съдрани торби от зебло върху гол цимент! Хубаво легло! Бих искал да видя как ще ми удържиш за него, мръсен измамнико!
Лори изписка уплашено и стрелна с очи Смоуки… но той само се облегна назад в сепарето срещу Джек, а гъстият синкав дим от пурата му се заизвива между тях. Нова, чиста шапка бе килната напред върху тясната му глава.
— Уговорихме се да нощуваш там отзад — каза Смоуки. — Ти ме попита дали това влиза в заплащането. Аз отвърнах, че влиза. Но не се спомена и дума за храната. Ако беше повдигнал въпроса, може би нещо щеше да се уреди. А може би нямаше. Работата е там, че ти и зъб не обели по въпроса за храната и сега ще трябва да се примириш с положението.
Джек седеше, трепереше от яд, очите му плуваха в сълзи. Опита се да отвърне, но от устата му излезе само глухо ръмжене. Просто не можеше да говори от гняв!
— Естествено, ако искаш, сега можем да обсъдим как храната да…
— Върви по дяволите! — успя да каже Джек най-накрая и пусна в джоба си четирите еднодоларови банкноти и дребните монети. — Обсъди това със следващото хлапе, което влезе тук да търси работа! Аз си тръгвам!
Насочи се към вратата, но въпреки гнева си знаеше — не само мислеше, а наистина знаеше, че няма да прекрачи прага.
— Джек.
Докосна топката на бравата, поколеба се дали да я сграбчи и да я завърти, но гласът издаваше явна заплаха. Той отпусна ръка и се обърна, а гневът му се стопи. Изведнъж се почувствува изтощен и стар. Лори бе отишла зад бара, метеше и си тананикаше. Очевидно бе решила, че Смоуки не възнамерява да смаже Джек с юмрука си, а за нея другото нямаше особено значение, така че всичко беше наред.
— Не искаш да ме напуснеш в най-критичния момент точно в края на седмицата, нали, Джек?
— Искам да си тръгна оттук. Ти ме измами.
— Не, господинчо. Вече ти обясних това. Ти сам се прецака. Сега можем да обсъдим въпроса с храната ти и вероятно да се споразумеем за петдесет процента отстъпка и дори за безплатни соди. Никога не съм стигал чак дотам с младите помощници, които наемам от време на време, но този път краят на седмицата се очертава да бъде наистина горещ, толкова много работна ръка се е стекла насам заради брането на ябълките. А освен това те харесвам, Джек. Затова и не ти шибнах един, когато ми повиши глас, въпреки че може би трябваше. Имам нужда от теб в края на седмицата.
Джек усети как яростта му се връща за миг и после отново замира.
— А ако все пак си тръгна? — попита той. — Така или иначе спечелих пет долара, а отърваването ми от това гадно малко градче просто би могло да се разгледа като премия.
С тънка усмивка Смоуки подхвърли:
— Спомняш ли си човека, когото завари снощи да драйфа в мъжката тоалетна, когато влезе, за да я почистиш?
Джек кимна.
— А спомняш ли си как изглеждаше?
— Подстриган по войнишки. Със зелено-кафява риза. И какво от това?
— Той е Атуел Копача. Истинското му име е Карлтън, но цели десет години поддържаше градските гробища и оттам му излезе прякорът Копача. Това беше… преди двадесет-тридесет години, но и до ден-днешен всички продължават да го наричат така. В полицията постъпи по времето, когато избраха Никсън за президент, а сега й е шеф.
Смоуки дръпна от пурата си и го погледна.
— Копача и аз се знаем отдавна — продължи Смоуки. — И ако сега си тръгнеш оттук просто така, Джек, не мога да ти гарантирам, че няма да имаш някакви неприятности с него. Може би просто ще те изпратят вкъщи, но току-виж си се озовал и в ябълковите градини, сега тъкмо е беритбено време, а както ми е известно, Оутли има повече от четиридесет акра ябълкови дървета. Но нищо чудно и да свършиш някъде пребит от бой. Или… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета.
Джек си спомни бухалкоподобния пенис и потрепера.
— Тук, в кръчмата, един вид си под крилото ми, но излезеш ли веднъж на улицата, може ли човек да каже какво те чака? Копача обикаля навсякъде. Нищо чудно да се измъкнеш от града, но току-виж изведнъж забележиш как огромният му плимут ти препречва пътя. Копача не е твърде умен, но наистина надушва нещата понякога. Пък… някой може да му се обади и по телефона.
Зад бара Лори свърши с чиниите. Избърса си ръцете, пусна радиото и затананика с него.